Анри Труайя - Ейглетиерови

На другата вечер, когато се върна от Сорбоната, където бе слушал една отегчителна и неразбираема лекция по езикознание, Жан-Марк намери на масата си голям плик, поставен на видно място. Отвори го; вътре бе поставена плочата: „Гаспар на нощта“ от Равел, запис от изпълнението на Владимир Виленщайн. Обзе го буйна радост. Изхвръкна от стаята си, за да благодари на Карол. Тя беше в хола с баща му.

— Чувствувах се задължена към тебе заради мъката, която ти причиних снощи, като ти отнех възможността да чуеш втората част на програмата — каза тя.

Той забеляза, че баща му се смее: значи тя му е разказала за излизането им, за начина, по който бяха напуснали концертната зала, и може би за малката им закуска в „Раул“… Обзе го смътна тъга, сякаш с бръщолевенето си бе обезценила спомена, който той искаше да запази от тази среща.

— Е! Няма ли да пуснеш да чуем тази плоча? — попита Филип.

— Веднага ли?

— Ама разбира се.

Жан-Марк постави плочата върху въртящия се диск на грамофона и седна във фотьойла срещу баща си и Карол. Тя бе облечена в домашния си бледорозов пеньоар и без накити. Лицето й леко гримирано. Не толкова красива, не толкова загадъчна като снощи. Матовата електрическа крушка в светложълтия абажур обливаше лицето й със светлина, която съответствуваше на буржоазното спокойствие в този дом. Цялото й тяло се беше отпуснало, раменете й — облегнати върху възглавниците на дивана, а краката й един връз друг. Бе поставила малката си закръглена ръка върху едрата, тъмна и жилеста ръка на съпруга си, седнал до нея. Той се бе върнал от път, ежедневието продължаваше…

Жан-Марк бе озадачен от егоистичния и солиден вид на тази брачна двойка. Така през своето детство той бе видял в зоологическата градина един лъв и една лъвица в клетката им, свързани по навик, от скука, от храната и от различните задължения на пленничеството. Той продължи да мисли за тези два укротени звяра, докато музиката на Равел развихряше около него своята вълшебна сила.

Франсоаз бе възмутена: от целия Институт за източни езици само трима студенти бяха дошли с нея да чуят беседата на Александър Козлов за зараждането на руската литература, изнесена пред членовете на кръжока „Изкуство без граници“. Малката прашна и извехтяла зала беше половината празна. Сковаващ студ нахлуваше от тавана. Кресла скърцаха. Някаква глуха музика проникваше през стените на съседното студио за записи. Двамата оратори, които говориха преди Александър Козлов, бяха прекалили с търпението на слушателите, като разчепкаха известни вече неща около „Песента за Роланд“ и „Песента за Хилдебранд“. С появата на Александър Козлов всичко се промени. Неговото бледо и нервно лице, блестящите му очи под кичура черни коси и металическият му глас приковаха вниманието и на най-апатичните слушатели. Той говореше прав, без забележки, с ръце в джобовете, навеждаше от време на време глава, за да размисля, после пак надигаше глава, изказваше смело някакво становище, правеше три крачки, завъртваше се на токовете си и продължаваше своята беседа. Макар че нямаше нито следа от руски акцент, когато говореше на френски, един много нежен оттенък в гласа понякога издаваше произхода му. За половин час той направи такъв хубав анализ на „Сказание за полка Игоров“, че тази епопея от XII век изведнъж се очерта с патоса на неговите думи като световен шедьовър, сравним с „Илиадата“ или „Одисеята“. Беседата завърши много скоро за голямо съжаление на младото момиче. Чуха се слаби ръкопляскания. Публиката стана. Четиримата ученици на Александър Козлов се отправиха към него. Той скочи от естрадата. Няколко възрастни жени, които говореха високо, се опитаха да го обсебят.

— Мили! Вие бяхте блестящ!

Той ги отстрани грубо, благодари на студентите, загдето бяха пожертвували този неделен следобед, за да слушат едни „колкото ненужни, толкова и досадни дисертации“ и съвсем лекомислено им предложи да отидат у дома му на чашка. Фредерик Масар и сестрите Кории и Мирел Борделе приеха поканата. Франсоаз се подвоуми: часът беше вече пет и десет, а в шест имаше среща с Патрик. Ще има ли време?

— Живея наблизо, улица „Дю Бак“ — каза Александър Козлов.

Това уточняване я накара да приеме. Толкова често бе се мъчила да си представи обстановката, в която живееше този загадъчен човек, че бе любопитна да съпостави своите предположения с действителността.

И разбира се, всичко се оказа съвсем различно от онова, което бе очаквала. Апартаментът на Александър Козлов се състоеше от тясно антре, от голяма стая с избелели жълти тапети по стените и от едно друго помещение за кухня баня, което се виждаше в дъното през полуотворената стъклена врата. Малкото мебели бяха разхвърляни безредно. Франсоаз обходи с поглед леглото диван, покрито със зелено шотландско одеяло, байцваната дървена маса, двата плетени стола, фотьойла и металическата етажерка… Френски и руски книги бяха натрупани по рафтовете, по земята, по перваза на двата прозореца, та чак и под леглото. Въздухът бе напоен със силната миризма на долнокачествен тютюн. Бе студено. Александър Козлов запали газовия радиатор и покани младежите да насядат. После отвори шкафа, лявата страна, на който служеше за гардероб, а дясната — за бюфет, й извади чаши и две шишета с напитки.