Анри Труайя - Ейглетиерови

Карол закри очи с двете си ръце. Филип слезе от колата. Скован на мястото си, Жан-Марк видя как баща му направи две крачки по пътя и изведнъж се извърна.

— Идваш ли, Жан-Марк?

Невъзможно беше да откаже. Събра смелост, отвори вратата и се измъкна навън. Изненада се от безсилието на краката си. Сърцето му заглъхваше.

— Е, хайде! — повтори баща му със суров глас.

Жан-Марк изтръпна и закрачи, макар че желанието му да избяга се засилваше.

Колата се беше блъснала в един бетонен стълб, след като се бе занесла от единия до другия край на шосето. Бледи и възбудени, свидетелите коментираха катастрофата. В момент на неприятен пристъп на повръщане Жан-Марк чу как един едър човек разказваше:

— Сигурно е изтървал кормилото след завоя… Изведнъж го видях как хвърчи право към мене… След четвърт секунда щеше да падне като круша в ръцете ми… Изплаших се до смърт…

Спасил се по чудо, той сияеше, бе станал герой; до него съпругата му, слаба, руса женица с телешки очи, хленчеше в мръсна кърпа:

— Не ни е било писано, да! Не ни е било писано!

По лепкавата кал имаше отпечатъци от гумите, по земята — парчета стъкло и едно червено петно, много червено — дано все пак не е кръв! С широко отворени очи Жан-Марк гледаше как пълзи и как се разстила тази жива течност. После, на три крачки върху банкета на пътя, той видя пострадалите. Двама, един млад и един възрастен, бяха проснати неподвижно. По-възрастният сякаш спеше спокойно; беше посинял, раните му не се виждаха. На по-младия челото бе одрано, челюстта разбита. Разкъсаните му устни разкриваха зъбите чак до корените. Жълти ядки в червен, съсирен сок. Чудновато хъркане клокочеше от гърдите му. От ноздрите му излизаше кървава пяна. С отворени клепачи той гледаше в небето. Мъчеше се от време на време да вдигне немощната си ръка, за да пипне лицето си, но нали не можеше да контролира движенията си, ръката се насочваше в друга посока, извиваше се и падаше върху бедрото му. На врата му имаше синя връзка с бели точици.

— А пък тази Бърза помощ не идва! — каза един селянин. — Има вече десет минути откак сме телефонирали от фермата. Може би трябва да ги пренесем на ръце?

— Не — намеси се Филип. — Не ги пипайте. Положението им е тежко. Трябва носилка.

Той говореше така спокойно, сякаш се намираше в кабинета си пред някаква папка. Клекнал на земята, постави лявата си ръка под темето на по-младия, леко надигна главата му, извади кърпа от сакото си и тампонира раната. Контузеният дори не се помръдна, а кърпата цялата се напои с кръв. Жан-Марк гледаше като хипнотизиран баща си и му се стори, че кървави струйки текат между пръстите му. „Отвратително е! Как може да издържа?…“ Погледът му потъмня. Вътрешностите му се надигнаха. Изплаши се, че ще му прилошее, и затова се отдръпна на две крачки.

Някои коли минаваха бавно покрай насъбралите се, други спираха и през отворените врати слизаха любопитни и жадни за силни преживявания хора. Главният свидетел повтаряше за десети път:

— Вървях си както трябва, вдясно… И изведнъж, какво да видя?… Изпуснал кормилото след завоя… като круша… изтръпнах до смърт…

Гласът му бе вече укрепнал. Изпълняваше отлично номера си.

— А и полицаите не идват!

— Не са необходими толкова полицаите, колкото Бързата помощ!

— Тя пък никога не бърза!…

— Скандално!

— Жан-Марк! — извика Филип. — Имаш ли в себе си чиста кърпа?

— Не — отвърна той. — Ще отида да потърся.

Тази лъжа му бе противна, но нямаше друг начин да се изскубне от изпитанието. Той прескочи пътя и се насочи към колата, където чакаше Карол, бледа и загледана нанякъде. Но преди да стигне, спря. Не можеше да забрави разтворената като нар уста, пълна с червеникави клетки. Прилоша му отново. Почувствува се отпуснат и мек, сякаш понесен от някаква лавина. Слепоочията му бяха притиснати, студена пот изби по врата, челото и подмишниците му, а в устата си усети неприятно гадене. С подкосени крака той се наведе над канавката, сви се одве и повърна.

С изпразнен стомах започна да диша по-леко, но светли кръгове все още премрежваха погледа му. Надигна глава и се обърна към хората около жертвите. Баща му се бе изправил и отдалече го наблюдаваше с израз, който му се видя строг, почти презрителен. Той отправи очи към Карол. И тя го бе видяла. По лицето й, очертано зад стъклото, се четеше майчинско съчувствие. Тя го повика. Кимна му с глава. Жан-Марк почувствува ужасен срам, загдето се бе показал пред нея в такъв жалък вид. Сега тя не само знаеше, че е страхливец, но и го бе видяла в най-срамното за един мъж положение — да повръща със зяпнала уста. Че баща му го бе видял — това нямаше значение. Но тя! Една жена, чужда на семейството!… Тя никога не бе полагала грижи за него като болен. През детските му боледувания при него винаги идваше Маду, търпелива и грижовна. Той си спомни за нея с нежност и отчаяние.