Анри Труайя - Ейглетиерови

Полицейската камионетка пристигна, виейки със сирената си. Разнесоха се заповеди. Кръгът на любопитните се разтвори. Филип мина край сина си, сякаш нищо не бе се случило, качи се в колата и каза:

— Побързай, Жан-Марк.

Жан-Марк избърса с кърпа устата си. Имаше две петна по ревера на пардесюто — бързо изтри и тях. Горчив вкус бе останал на езика му. Страхуваше се, че в колата ще внесе неприятната миризма от повръщането. Карол се обърна към него и нежно попита:

— По-добре ли ти е?

Той се престори, че не я е чул; мразеше я; ако повтори въпроса си, ще й отговори грубо. Дали бе разбрала, че е готов да избухне от гняв, от досада! Тя не каза нито дума повече и отново се загледа напред. Колата потегли бавно. Разминаха се със санитарната линейка.

— Мисля, че ще ги спасят — каза Филип. — Младият е ранен само в лицето, а старият, изглежда, е получил само сътресение.

Те продължиха да разговарят тихо за опасностите при пътуването. „Когато шофира, човек трябва да мисли за лудостта на другите…“ Жан-Марк, свил се на задната седалка, очакваше някакъв намек за малодушието, което бе проявил. Но очевидно баща му и мащехата му, по силата на мълчаливо споразумение, избягваха да говорят за това. Навярно чакаха да останат насаме. Тогава ще злорадствуват до насита. Жан-Марк можеше да си представи какво ще каже Карол: „Ти направи грешка, като го принуди да види ранените!… Нали знаеш колко е чувствителен!… Аз го разбирам много добре!…“ С тези утешителни думи ще го обезличи напълно, в очите на баща му. „Какво се бърка тя?“ Франсоаз и Даниел я намират симпатична, той също. Но никога не се е чувствувал свободен пред нея. Досаждаше му с всичко — с вечните си домашни рокли, с мнимата си умора, с превземките си. Гърлото му се стегна от обзелото го желание да заплаче. „И аз се избълвах пред нея!“ Той нарочно избра този груб израз, за да се оскърби сам.

Пътят бе прав, но скоростта намаля и колата спря. Жан-Марк помисли, че има някаква неизправност в мотора. Но баща му го запита, без да се обърне:

— Искаш ли да седнеш зад волана?

— Не — каза Жан-Марк.

— Въпреки това я седни, драги!

Филип слезе и се настани на задната седалка, а синът му мина напред. Карол не, се помръдна. Като седна до нея, Жан-Марк усети парфюма й. Гневът му се засили, пламна като огън, раздухан от вятъра. Какво ли означаваше това допълнително изпитание? Поставяха го отново пред препятствие като кон, който е отказал да скочи първия път, но на всяка цена трябва да изпълни номера си, за да не остави впечатление, че се е провалил! Дали искаха да проверят овладял ли е вече нервите си? Добре! Ще видят на какво е способен. Той потегли рязко. Натискаше газта, бързо увеличаваше скоростта и усещаше по ръцете си, стиснали волана, лудата радост на колата. На завоите едва намаляваше и от свистенето на гумите изпитваше приятен страх. Колкото по-силно чувствуваше, че опасността се увеличава, толкова по-силно ликуваше. Караше смело не само за да се прояви пред баща си и мащехата си, но и за да покаже на самия себе си, че не се страхува от смъртта. Без да се обръща, той се досещаше какво става около него — вдясно Карол е примряла от тревога, а зад него баща му разярено стиска зъби. Желаеше точно това. Опияняваше го безумният бяг на дърветата, вдигнали ръце към небето, монотонното и глупаво намотаване на пътя, свистенето на вятъра по каросерията, малкият страх, който причинява повдигане като горчив бонбон в устата. Сто и тридесет, сто и четиридесет, сто и шестдесет… И изведнъж един спокоен глас зад гърба му:

— Ще престанеш ли с тези глупости, Жан-Марк?

— Не правя глупости — прошепна той, като намали скоростта въпреки желанието си.

— Правиш — каза баща му. — Да не би да искаш да ни сполети съдбата на ония там?

Някаква завеса се спусна пред очите на Жан-Марк. Споменът за кръвта го накара да изтрезнее. Ръцете му се отпуснаха върху волана. Той вътрешно призна, че баща му има право, и намали още скоростта. Но, вразумен вече, бе доволен, че макар и за няколко секунди, бе предизвикал смъртта. И до Бромей кормува с някаква налудничава радост на човек, останал жив след катастрофа.

Селото, скупчено около една много голяма за него камбанария, изглеждаше безлюдно. Жан-Марк слезе и отвори малката вратичка на високата дървена порта. Със затворените си кепенци къщата се очерта намусена под сивото небе. Стените с оголените по тях стъбла, на диви лози се белееха болезнено влажни. Един капчук стърчеше от покрива. В лехите нямаше и стръкче цвете, в двора — нито ствол, нито пейка.