Анри Труайя - Ейглетиерови

— Нямате ли нещо друго за оправяне, мадам Горже? — попита той.

— Не, нямам! Колко ви дължа?

— Не бързайте! Ще ви изпратя малката ви сметка!

Тя му благодари, затвори след него вратата и останала сама, потъна в щастливо съзерцание.

Люлян от движението на колата, Жан-Марк не сваляше поглед от двете глави, изправени една до друга пред него. Единият врат беше широк, месест, с малка напречна гънка над яката, другият беше грациозен и бял под тъмните коси. Никога не бе се учудвал така на разликата между една мъжка и една женска глава, гледани откъм гърба. Лявата олицетворяваше сила, ум и хладнокръвие, а дясната нежност и безсилие. Жан-Марк се питаше дали един ден и той ще съумее да овладее жената, която ще си избере. Съмняваше се, защото имаше предвид своята инертност, своята сантименталност, готовността си да се съгласява с другите, дори против себе си. Припомни си една книга, чийто автор претендираше, че може да изкорени слабостите в характера чрез всекидневно упражняване на волята. Защо да не опита?… Не би ли могъл да добие образа на баща си? Да стане като него: властен, привлекателен, справедлив, безпогрешен, щастлив! Карол посегна към таблото и завъртя ключа на радиото. Звуци на флейта, весели и игриви, нахлуха в автомобила. От Вивалди, разбира се, помисли си Жан-Марк. Филип караше бързо, с голяма увереност. Седнал зад него, Жан-Марк не се и опита дори да му поиска волана. Той пресметна, че ще бъдат във Фонтенбло след половин час. След като обсъдят с господин Ахил Вернер, генерален директор на PTCI, възможностите за разширяване на неговото предприятие, те ще се върнат в Париж към седем часа. За пръв път Жан-Марк придружаваше баща си, за да присъствува на делова среща с клиент. Този израз на доверие го ласкаеше. Беше набързо прегледал досието, преди да тръгнат. Но като студент по право втора година, със своите още слаби юридически познания, той не можеше да вземе становище по толкова важен въпрос. Положително кантората на баща му в Париж бе една от най-авторитетните по административноправните консултации. От известно време Филип се бе специализирал по въпросите на чуждестранните предприятия във Франция и това му даде възможност да разшири обсега на дейността си и да се свърже с кореспонденти в Америка, Англия, Италия, Германия… Тази мелодия, от Вивалди е прекрасна! Преди да отидат при господин Ахил Вернер, ще оставят Карол в Бромей, на тридесет километра от Фонтенбло. Тя имаше много важна работа във „Феродиер“. Тази къща край селото, която купиха преди три години, беше прелестна за неделните почивки през пролетта, но от есента нататък създаваше отегчителни грижи: просмукване на влага поради лош дренаж, поправка на повреди по покрива… Не минаваше и седмица съседката госпожа Тиер, която изпълняваше длъжността на пазач, да не телефонира за някаква повреда. Този път се беше спукала тръбата на бойлера. Отдавна се канеха да я сменят. Колата напусна автострадата и навлезе в път, който лъкатушеше сред нивя и гори. Жан-Марк погледна картата: ще стигнат до Бромей, като минат през Малерб, и ще продължат за Фонтенбло през Немюр. Заслужаваше си да заобиколят няколко километра повече, за да минат през този живописен и малко посещаван път. Полето беше тъжно, мъгляво, с големи оголени дървета, със заспали нивя и блата, в които се отразяваха облаците. Музиката от радиоапарата затихна. Карол я намали и каза:

— Може би трябваше да повикаме предприемача?

— Излишно е, мила — каза Филип. — Нали знаеш, че госпожа Тиер винаги съобщава за бедите, преди още да са станали. Сигурен съм, че нищо му няма на този бойлер. Ще го прегледам, като се върна от Фонтенбло, и ако наистина…

Гласът му беше важен, излизаше дълбоко от гърдите. Жан-Марк си помисли, че много би желал да има същия тембър. На седалката до него бе поставена кожената чанта на баща му, натъпкана с документи. На сребърната й ключалка бяха гравирани инициалите му. Обикновено и най-важните клиенти на Филип Ейглетиер си правеха труда да отиват при него в кантората. Но сега, по изключение, защото господин Ахил Вернер бе болен… Изведнъж косите на Жан-Марк настръхнаха. На сто метра пред тях, от другата страна на пътя, имаше преобърната кола. Трима-четирима души се въртяха около нея. От купищата железария мъкнеха смачкано тяло.

— Какъв ужас! — извика Карол. — Не мога да гледам такива неща.

За миг Жан-Марк помисли, че баща му ще продължи пътя. Разстоянието бързо намаляваше. Започнаха да различават подробностите. Жан-Марк не можеше да понася кръв. Бързо! Бързо!… Не, той намали. Страшно е. Колата спря.