Анри Труайя - Ейглетиерови

В стаята си избра плоча, която най-добре да подхожда на заниманията му — една песен от Южна Каролина. Отпуснал се над работната маса, той потъна в тази бавна и тъжна мелодия. Лампионът риба луна плуваше над главата му. От стената негърката с подноса му се усмихваше с голямата си разтворена уста. След географията — математиката. Заучаваше досадни и за нищо непотребни неща. А времето летеше, летеше… Кога най-после корабът ще вдигне котва?

— Ейглетиер Даниел — издържал по снизхождение на изпитната комисия!

Гласът на екзаминатора отекна в ушите на Даниел и той почувствува как мускулите му се отпуснаха. Обля го приятна топлина. Като обърна глава, видя другите кандидати, които очакваха резултатите със загрижен вид и затаен дъх.

— Фавол Арман — издържал — продължи гласът. — Юблон Шарл — скъсан. Юбер Морис…

Списъкът бе дълъг. Около четиридесет имена. След някой си Ивело, също „скъсан“, в класната стая се вдигна голям шум. Едни не можеха да скрият радостта си, други силно изразяваха мъката си. И тъй като не познаваше никого от групата, Даниел побърза да се измъкне.

Като излезе от лицея „Карно“, където бе държал изпитите, той се учуди, че небето е така синьо. В два часа следобед, когато бе дошъл тук, времето бе мрачно, очакваше се дъжд. Появата на слънцето той счете като световно одобрение на неговия успех. А само като си помислеше, че дори тази сутрин трескаво преговаряше конспектите си по физика и математика! На писмения бележките му бяха почти слаби, но един вътрешен глас го успокояваше, че в края на краищата някакъв шанс ще го озари и той ще премине… Дори като видя в коридора позеленелите от страх типчета, които чакаха реда си с ученическите бележници в ръце, не се отчая. Всички момчета бяха с тъмни връзки, а момичетата — облечени скромно като сирачета и без грим, за да изглеждат по-сериозни пред изпитната комисия. Разхождаха се насам-натам, приповтаряха си формули, шушукаха си последните новини, подскачаха пред не матираната част на прозореца, за да зърнат в залата как учителите изпитват първите по списъка. Тия, които излизаха, имаха или сияещи, или потресени лица. Заобикаляха ги: „Е? Как мина? Не беше ли много завързано?“

Изпитанието започна с френския. Един млад и симпатичен учител го накара да прочете стихове от Леконт дьо Лил, а после го запита за разликата между романтиците и парнасците. Лесно. Темата бе разгледана в клас. На един дъх Даниел каза всичко, което знаеше. По математика и физика — обратното, стоя като истукан пред черната дъска. За щастие по история и английски получи висока бележка. Никога не ще забрави перипетиите на този ден, който ще остане, както той си мислеше, най-паметният в неговия живот. Изчезнала бе планината, която препречваше хоризонта му. Весел, свободен, чувстващ се победител, той долавяше как сърцето му бие в такт на военен марш… Раз, два! И ускори крачките, като навлезе по булевард „Малерб“. Бързаше да се прибере вкъщи, да съобщи новината — на едни лично, на други по телефона. Вчера баща му и Карол още не вярваха. Ще ги смае. Още повече че и Жан-Марк преди петнадесет дни бе издържал изпита си. Двоен удар в семейство Ейглетиер. Биха могли да украсят празнично улица „Бонапарт“. Пък и „Севър“! И Тюке! Франсоаз бе толкова чувствителна, че успехът на двамата братя положително ще ускори оздравяването й. Духовният свят — това е най-важното за жените! А пък Даниела — той си я представяше вече как пламти от радост и как възторжено блестят бадемовите й очи. Колко е прекрасно, че ощастливява толкова хора наведнъж! Около него бучеше градът — прашен, слънчев, дружелюбен. Едно такси се зададе. Той го спря. По дяволите скъперничеството! Да пътува с метрото в един такъв ден — значи да хули бога!

Както и трябваше да очаква, вкъщи нямаше никой, освен Агнес и Мерседес: мършава публика! Все пак и те го поздравиха — Агнес с възторг, Мерседес с озлобление, като че ли някога са я късали на подобен изпит. Карол беше излязла и не знаеха къде е отишла. Значи тя ще научи резултата едва вечерта. Жалко за нея! Освен ако не телефонира вкъщи, за да се осведоми… Но това бе по-малко вероятно! Даниел влезе в хола, настани се в най-хубавия фотьойл и запали цигара: трябваше да телефонира на много места. Най-напред да уведоми баща си в бюрото. Новината бе посрещната така, както очакваше:

— Браво, момчето ми! Ах, не можеш да си представиш каква голяма радост ми създаваш!…

Почувствувал се на върха на щастието от тази похвала, Даниел започна да разказва подробно за изпита. Изброяваше въпросите, повтаряше отговорите, описваше със задоволство как се бил измъкнал от клопката на еди-кой си учител, как учудил друг с познанията си за войната през 70-а година, как разкрил някои машинации на изпитната комисия… На другия край на жицата баща му издаваше участието си в разговора съвсем смътно: „Ах! Така ли?… Ех!… Виж ти!…“ И изведнъж той прекъсна Даниел: