Анри Труайя - Ейглетиерови

— Виж какво, не съм сам в кабинета си. Довечера ще ми разкажеш останалото…

И затвори телефона. Даниел го съжали, че е принуден да прекрати вълнуващия разговор със сина си, за да се занимава с някакъв бръснар може би. Без да изпуска телефона, той повика майка си, а тя имаше много свободно време. Но тъй като не бе напълно в течение на неговото учение, не можеше да разбере вълнението на тези изпити. За нея той посъкрати малко отчета си. Тя го изслуша с възклицанията си и му каза, че веднага ще телефонира на Ивон, който щял да бъде много доволен! Даниел й обеща, че ще отиде да я види в неделя към четири часа.

Веднага след това Даниел започна да атакува приятелите си. Дебюке бе издържал писмения. Зулейбо пропаднал вчера на устния, Лювие ще се явява утре… При всеки разговор Даниел разтягаше историята си. Говореше, пушеше и се отдалечаваше от истината с приятното чувство, че се спуска все по-бързо по наклона.

После той избра номера на Даниела. Телефонът звъня продължително време. Лоран, брат й, вчера бе издържал изпита си. Колко щастлива щеше да бъде, че и той… Обаче като чу гласа на момичето, хрумна му дяволита мисъл и с отчаян глас каза:

— Виж какво… Скъсаха ме!

— Ах! — въздъхна тя. — Безобразие! Но как така?

— По всичко отговорих лошо.

— Дори и по френски?

— Дори и по френски.

Той ликуваше, като слушаше тежкото дишане на Даниела. Не можа да издържи дълго с лъжата при тази голяма радост, която бликаше в сърцето му. И изведнъж избухна:

— Не, слушай! Извозих те: издържах!

— Идиот! — изкрещя му тя и започна да се смее заедно с него.

След миг той разбра, че нещо е затруднена и попита:

— Сама ли си?

— Не.

— Лоран ли е при тебе?

— Не.

— А кой?

— Мама.

— А, добре… Тогава да свършим…

Уговориха си среща за утре в три часа, при изхода на метрото в „Сен Жермен де Пре“.

Завършил разговорите с близките си в Париж, Даниел телефонира в Тюке. Обади му се Мадлен. Нейният ентусиазъм го изпълни с гордост.

— Ти можеше да не издържиш! Знам на какво си способен, когато положиш малко труд!…

Попита за Франсоаз. Жалко, тя бе излязла.

Като затвори апарата, Даниел помисли какво би могъл да предприеме още, докато стане време за вечеря. Ех, да знаеше само къде да намери брат си! Откакто нямаше вече какво да учи, Жан-Марк прекарваше по цели дни навън. В „Суфло“ може би… Даниел скочи веднага. Но да, в „Суфло“! Излезе тичешком.

„Суфло“ бе препълнен. Сред петдесет най-различни лица в профил от пръв поглед откри брат си. Днес наистина му вървеше. Жан-Марк беше на терасата с Дидие Копелен. Като съзря Даниел, той надигна врат въпросително.

— Е?

Даниел си позволи лукса да не отговори веднага, приближи се до масата, стисна ръцете на Дидие и на Жан-Марк и отвърна небрежно:

— Е, добре е!

— Какво? — попита Жан-Марк. — Издържа ли?

— Да — каза Даниел.

Погледът на Жан-Марк го обгърна с топла обич.

— Поздравявам те, драги — каза той. — Сядай.

Даниел се настани между брат си и Дидие с чувството, че е вече повишен в по-горен чин, и си поръча халба бира. Те го разпитаха за подробностите. За десети път сега той повтори разказа си, като го поукраси. На Дидие и на Жан-Марк им бе забавно. После те започнаха да си говорят за предстоящото им пътуване в Съединените щати. Дидие (и той бе издържал изпита си) извади от джоба си писмото на един американски студент, с когото се бе запознал миналата година в Париж.

— На мене не ми се вижда интересно да се ходи в Бостън заради този тип — измърмори Жан-Марк.

— Защо? Той е знаменит! Чешит голям! Следва химия… А пък Бостън, изглежда, е най-интересният град в Съединените щати…

Разговорът се отклоняваше от Даниел и от изпитите… За да опресни паметта си, той си припомни за няколко секунди това, което бе преживял. Видя черната дъска, смачканото парче тебешир до катедрата, разпрания панталон на учителя, който изпитваше. „В правоъгълния триъгълник всяка от стените на правия ъгъл равна на… на хипотенузата по… по…“ „По косинуса на острия ъгъл… или по синуса на противоположния ъгъл“. Така, разбира се! Ако бе отговорил както трябва, може би нямаше да има снизхождение на комисията. „Но с какво щеше да се промени положението? Важното е, че се свърши с тези изпити!…“ Той се отдаде на радостта си и изведнъж почувствува необикновена умора. Надеждата и страхът, които го бяха обзели през цялата учебна година, се изпариха за миг, но оставиха някаква тъмна празнота, която предизвикваше замайване, дори отвращение от успеха. Толкова много труд само заради няколко минутно изпитване. „Издържал“ — това ли е всичко? Имаше хиляди, милиони хора, които са „издържали“! Целият свят рано или късно „ще издържи“ нещо…