Анри Труайя - Ейглетиерови

Дидие бе станал и му подаваше ръка.

— Трябва да се измъкна…

Жан-Марк не бързаше. Даниел се зарадва. За него сега нямаше нищо по-приятно от това да остане насаме с брат си в кафенето. И двамата си поръчаха още по една халба.

— Много е горещо — каза Жан-Марк.

— Да — отвърна Даниел. — А пък в лицея „Карно“ този следобед беше нетърпимо, уверявам те!

Жан-Марк му подаде пакетче „Лъки страйк“. Даниел с удоволствие прие цигарата и я очука по ръката си, преди да я постави в устата си. Бе забелязал, че този жест много се харесва на Даниела. Запалката щракна и той се наведе над пламъчето. Пушеха един до друг, наблюдаваха минувачите, пиеха бира и мълчаха. Дошъл с надеждата да говори до задъхване в продължение на часове, сега Даниел стоеше безмълвен и тъжен. Струваше му се, че отегчава Жан-Марк. Всъщност нямаше какво повече да му каже. Пък и Жан-Марк нямаше какво да му каже. Те бяха така близки един на друг, виждаха се толкова често. А освен това той бе най-малкият. Едва преди двадесет и два дни навърши седемнадесет години. Разликата в годините между него и Жан-Марк бе огромна; три и половина години. Едно момиче с тесен ханш и дебнещ поглед, което мина край тях, се усмихна съблазнително на Жан-Марк: той едва й отвърна. На негово място Даниел би пламнал. „Той е преситен“ — каза си Даниел със завист и се почувствува много самотен. После си помисли, че ще бъде още по-самотен след една седмица, когато напусне Франция. Бели или черни — всички около него ще му бъдат непознати. Африка, разпръснати селца из джунглата, някаква походна болница, пълна с туберкулозни или прокажени — дали това не ще бъде истинският му изпит?

— Ще се прибера — каза той. — Ще вечеряш ли вкъщи?

— Не, драги — отвърна Жан-Марк. — Тази вечер съм зает.

На път към къщи Даниел си повтаряше все едно и също: „Издържах, издържах…“ Но така бе привикнал с тази мисъл, че тя вече не го вълнуваше.

Беше едва осем часът сутринта, когато Мадлен и Франсоаз слязоха от колата край плажа. Като идваха рано, те бяха сигурни, че няма да срещнат туристи. Кабините стърчаха със затворени врати пред безлюдния плаж, по който блещукаха локвички. Лек ветрец яростно надигаше пясъка по алеята. Морето, което не беше още в пълен отлив, противопоставяше своята плътна, зелена и развълнувана маса на сивото облачно небе. Само като погледна това безкрайно пространство, Мадлен пожела да тича, да се потопи във водата, да шляпа с крака и ръце до задъхване. Често бе предлагала на Франсоаз да се изкъпе с нея, но младото момиче отказваше… Би казал човек, че тя се страхува, макар и за миг, да възвърне своя вкус към живота. Затворила се в себе си, Франсоаз се наказваше заради тялото си и не си позволяваше и най-малкото развлечение. Срещу едно такова поведение нямаше други средства, освен търпение, нежност и мълчание. Нито веднъж през тези пет седмици Мадлен не се помъчи да разпита племенничката си за причините на отчаянието й. Живееха една до друга, разяждани от една и съща мъка и си отваряха устата само за да разменят най-обикновени думи. Колко ли време щеше да продължи тази игра на криеница? Дали Франсоаз не бе станала напълно безчувствена? Дори и големите събития в семейството не я развълнуваха. С безразличие посрещна една след друга новините за успеха в изпитите на Жан-Марк и на Даниел. Тя не бе пожелала да вземе слушалката, когато те телефонираха. Сега Жан-Марк се приготвяше да замине за Съединените щати, а Даниел за Брега на слоновата кост. И двамата й бяха писали. Тя разсеяно бе прочела писмата им и ги бе хвърлила. Хвърлила бе и поканата за изпита си по руски език в Института за източни езици. Една учебна година на вятъра! Защото се бе влюбила в един човек, който искаше само да се забавлява с нея! Но дали наистина само това бе причината?… Слънцето се измъкна от облаците.

— Не мога да устоя — каза Мадлен, — трябва да вляза във водата.

— Е, добре, влизай! — каза Франсоаз, като се спря.

— Все още ли не искаш да опиташ?

— Не, наистина!

Седнаха в края на сухия пясък. Мадлен разкопча роклята си и я свали. Отдолу бе облечена с бански костюм. Винаги се срамуваше, когато трябваше да покаже тялото си — една грамада от тлъстини. Защо нямаше воля да се подложи на режим? Поглади с ръце ханша си и каза:

— Поне да съм благоразумна и да не пия вино при ядене! Ти би трябвало да ми се караш, когато видиш, че протягам ръце към шишето!

— Ами щом като ти е приятно! — отвърна Франсоаз с лека усмивка.