Анри Труайя - Ейглетиерови

Франсоаз отново наведе рязко глава. По вцепененото й лице за първи път се появи признак на двоумение: долната й устна започна леко да трепери.

— Какво искаш да знаеш? — каза тя с болезнен глас. — Трябваше да разбереш сега, когато прочете писмото…

— Какво да разбера?

— Че съм станала едно нещастно момиче!

— Няма нищо подобно в неговото писмо — каза Мадлен. — Много далече ли отидоха отношенията ти с него…

— Стигнаха дотам, докъдето трябваше да стигнат!

Аз спах с него!

Франсоаз изрече тия думи с известна нотка на предизвикателство и зачака да чуе възклицанията на Маду; спокойствието на леля й я обърка; след малка пауза тя продължи тихо:

— Той взе всичко от мене — спокойствието в душата ми, вярата ми в бога… А в замяна не ми даде нищо… Нищо друго, освен едно удоволствие, за което не преставам да мисля…

— Щом като не преставаш да мислиш, защо го отбягваш?

— Защото се срамувам! Защото зная, че от мене той не иска нищо друго! Защото отказвам да бъда това, което той иска — една случайна, една опитна мишка между другите тридесет и шест! Добър ден, довиждане!… А пък аз го обичам… Обичам го до смърт!… До смърт, чуваш ли, Маду?

Тя отпусна рамене и наведе глава, сякаш за да диша по-добре. Мадлен се учуди не на изповедта, а на тона, с който бе направено признанието. И изведнъж в момиченцето, което тя отдавна познаваше, откри жената. Жената, която страда по най-животинския начин. Постепенно обаче Франсоаз се успокояваше. Тя натисна силно челото си с юмрук и въздъхна:

— Глупаво е!

Мадлен не можа да прикрие, че след първия миг на изненада този изблик на откровение й вдъхна нови сили. В отбранителната крепост на младото момиче се появи пукнатина. Като разкри тайната си, тя приемаше негласно да бъде подкрепена. Сега не трябваше да я притиска нито с любопитство, нито с прекадена загриженост. Един прибързан жест, една неуместна дума можеше да запуши извора.

— Ти си много млада, много чиста за него — каза Мадлен. — И затова страдаш. Иначе не можеше и да бъде. Трябва да вярваш в бъдещето.

— Бъдещето не ме интересува, Маду!

— И все пак трябва да мислиш за него, скъпа моя. Ти си само на осемнадесет години.

— Да, Маду, и ще стана на двадесет, на двадесет и пет, на тридесет, на петдесет!… И не си въобразявай, че имам намерение да се самоубивам втори път! Това, което изпитах, е добър урок за мене! Никога нямаше и да предположа в отчаянието си, че инстинктът за самосъхранение е толкова силен! Душата иска да умре, но тялото отказва! Това е… Почти е смешно!…

— Напротив, прекрасно е! — извика Мадлен.

Сега вече бе убедена, че оздравяването на Франсоаз е само въпрос на време.

— Ще видиш — продължи тя — как животът ще ти изглежда по-привлекателен, когато навлезеш трезво в него. И ако не си създаваш илюзии, няма и да се разочароваш. Винаги когато срещнеш по пътя си нещо хубаво и красиво, ще го оглеждаш от всички страни. Като искаш малко от света, ще бъдеш щастлива с всичко, което ще ти бъде предложено!

— Съмнявам се!

— Така е, Франсоаз!… Нито си черна, нито си грозна… И не трябва само защото този човек…

— Не става дума само за този човек, а за всички други… Мъже и жени… Всички други, които успях да разбера, които сега виждам в истинския им образ… Карол, която се люби с Жан-Марк, баща ми, който изневерява на Карол, с която му попадне, майка ми, която е заета само със своето малко лично щастие. Аз толкова много ги обичах! Така ги величаех! Ти навярно нищо не си знаела за баща ми? Как искаш да се възвърне желанието ми да живея сред тях. И ето, второто писмо е от майка ми. Прочетох го. Прочети го и ти! Заслужава си труда, уверявам те!

Франсоаз взе писмото, което бе оставила на перваза на прозореца, и го подаде на Мадлен. Беше двоен лист от дебела, бледосиня хартия с орнаменти по краищата. Мадлен постави очилата си и започна да разчита разсеяно тук-там по някое изречение:

„… Даниел идва да ме види и съобщи, че си имала силна чернодробна криза. От лакомия, а! Внимавай, защото ако не се пазиш… толкова щастлив, че е издържал изпитите си!… А пък и това пътешествие… Ще плава с «Фош» до Абиджан… Много грижи се полагат сега за младежта… Очаквам с нетърпение посещението на Жан-Марк… Тоя пък… Толкова сериозен… Ще отлети със самолет в сряда за Ню Йорк… Между нас казано, разбирам, че е предпочел да замине за Съединените щати вместо/ в Гърция с баща ти и мащехата… Ивон и аз ще отидем това лято в Сен Жервез ле Бен… идеален климат за малката… Ти си щастлива, че прекарваш ваканцията в Тюке… Поздрави леля си… С нетърпение очаквам да те видя, скъпа ми Франсет… Прегръщам те до задушаване в майчинските си обятия…“