Анри Труайя - Ейглетиерови

— В момента ми е приятно, но после съжалявам. Трябва да отслабна с десет, не, с петнадесет килограма…

— Кого искаш да съблазниш?

— Себе си! — отвърна Мадлен. — Струва ми се, че ако съм слаба, ще се чувствувам по-млада, по-пъргава, по-весела…

Тя разтърка голите си ръце, после се затича. Господи, колко бе тежка, как се друсаха месата й! Ледената вода пресече краката й! Вдъхна дълбоко и с наслада морския въздух. Морето бе слабо развълнувано. Имаше малки, разпенени вълни, които нарушаваха еднообразието на зелената морска шир. С наведена глава тя посрещна една вълна. Зашеметяване, откъсване от твърдата земя и после възкръсване в тази студена и солена вода, която прави тялото по-леко и го понася. Поосвободена от собственото си тегло, Мадлен започна да плува кроул с големи, мъжки движения. Извърташе рамене, забиваше ръце във водата и риташе с крака. Но забравила да диша правилно, след тридесет метра се спря силно задъхана. Останала без въздух в дробовете и със силно зачервени страни, тя се отпусна на гръб и без да мърда, поиска да си почине върху водата, която се огъваше, надигаше се и блестеше около нея. Като обърна глава, видя надалече върху голия и равен плаж Франсоаз, седнала със свити крака и обвила коленете си с ръце. Този малък, така добре очертан силует, уединен в безкрая на пясъка, олицетворяваше самотата и безсилието. Сърцето на Мадлен се сви от болка и още преди да започне да диша нормално, тя заплува към брега.

— Водата бе чудна! — каза тя и се отпусна върху хавлията.

Постепенно започна да диша нормално и се протегна. Соленият вкус в устата й искаше цигара и тя с наслада я запали. Вкус към живота — вкус към тютюна. Франсоаз прошепна с вдигната глава и изплашен поглед:

— Хайде бързо! Идват хора!

И наистина група летовници навлизаха по алеята, близо до „Слънчевия бар“.

— Няма да ни безпокоят! — каза Мадлен. — До девет часа плажът ще бъде почти безлюден!

Те останаха дълго време така неподвижни, като примигваха с очи от слънцето, което започваше да блести по-силно. Мадлен си представяше как Довил се пробужда зад гърба й. Тя нямаше нужда да поглежда назад, за да види, че на плажа работници разтварят вече първите чадъри, че обитателите на големите хотели разхождат луксозните си кучета и че играчите на тенис си разменят топки по кортовете пред „Нормандия“. Отдалече се виждаха ездачи, които препускаха край водата.

— Да тръгваме! — каза Франсоаз.

Мадлен се избърса и облече роклята си. Всеки път историята се повтаряше: в момента, в който можеше да срещне нови хора, да се измъкне от себе си и да се разсее, Франсоаз побягваше. Двете заедно закрачиха към реното. Вместо да се приберат направо вкъщи, Мадлен предложи да се разходят до Онфльор, като минат по пътя за Грас. Седалките на колата се бяха нагрели от слънцето. Седнала до леля си, Франсоаз усукваше несъзнателно около пръстите си някаква връв. Поне вглеждаше ли се в пейзажа? Мадлен караше бавно. Ръцете й, напоени с морска вода, лепнеха по волана, беше неприятно. Не знаеше какво да каже. Между тях често настъпваше такова тежко мълчание, което гъмжеше от мисли. Тя свали стъклото на лявата врата. Струя въздух погали лицето й и се вмъкна в косите й. Бръмченето на мотора я унасяше. Несъзнателно почувствува колата си като малка жива душичка, вярна и смела: „Но да, човек може да изпитва симпатии, да е благодарен на една малка машина! Погледнете как лесно взема височината! Малко хора по пътя! Колко красив край! Сега вече не бих могла да живея другаде. Дори и в Париж!“

Като стигна до площада пред църквата „Нотр Дам дьо Грас“, Мадлен с майчинска грижовност избра за колата си сенчесто място под големите клонести дървета и излезе навън. Франсоаз я последва по стръмния склон, откъдето изведнъж в далечината се очертаха завоите на устието на Сена. Докато се взираха в този огромен и хубав пейзаж, пристигна автобус с туристи. Площадът и всичко наоколо се изпълни с шумни хора, повече жадни да се разтъпчат, отколкото да разглеждат забележителностите. Франсоаз тръгна назад. Мадлен се опита да я въвлече в църквата:

— Знаеш ли колко е очарователна вътре!

— Зная. Нали заедно сме я разглеждали.

— Не искаш ли пак да я видим?

— Не.

Това „не“ бе произнесено така твърдо, че Мадлен с изненада се вгледа в племенницата си. По лицето на младото момиче се бе изписал лек гняв. Нито веднъж, откакто се бе уединила в Тюке, не бе ходила на църква. Дали споменът от самоубийството я караше да бяга от бога, или пък се беше самоубила, защото бе загубила вяра в бога? Мъчно е да се разграничат чувствата и разочарованието на една вярваща душа. Раздвоен между покорство и бунт, между смелост и страх, може ли човекът, който се колебае, да разбере как в него се е породило безумното желание да свърши с живота си? Мадлен хвана ръката на Франсоаз и каза развеселена: