Анри Труайя - Гладът на лъвчетата

— Три часът! Няма ли да закъснееш за лицея?

— Не, татко. Днес е четвъртък.

Филип смръщи вежди и стана от масата. Минута след това и Карол изчезна. Страхуваха ли се да останат насаме? Даниел телефонира на Дани. Определиха си среща в „Люксембург“.

— Сигурен съм, че Маду ще склони! — каза Даниел. — В неделя сутринта ще се върна със седемстотин и петдесет франка. А в понеделник… В понеделник нали загряваш какво ще стане!

Той очакваше горещо съгласие и се учуди, като видя как лицето на Дани се гърчи и обезформява, докато нейните зелени присвити очи се изпълваха със сълзи.

— Какво ти е? — прошепна той.

— Нищо.

Хвана ръката й, притегли я и несръчно я повдигна към устните си. Тя изсумтя и извърна глава.

— Какво ти е? — повтори той. — Хайде, раждай!

Осъзнал веднага грубата си грешка, той се поправи:

— Да не би нещо да не е в ред, малка моя Дани?

— Искам… Искам да запазя това дете — измърмори тя.

Той допускаше всичко, но не и това! Да запази детето! И за какво? Разбира се, не трябваше да се показва учуден. Като паднал от небето, той се помъчи да запази умно и приятно изражението на лицето си.

— Не е лесно при нашето положение — каза той.

Очите на Дани се разшириха.

— Напротив, лесно е!… Това е най-лесното!

— Не разбирам! Вчера беше съгласна. Сама ми каза.

— Нищо не съм ти казала! Оставих те ти да казваш! И много ми беше тежко, като те слушах! И после, тази нощ почувствувах, че това е невъзможно… Не-въз-мож-но, Даниел! Ти не трябва да искаш това от мене! Обичам те!… Нося дете от тебе! Това дете трябва да се роди!

Пред това майчинско упорство всички аргументи на Даниел се изпариха. Времето спря. Настъпи мълчание, толкова тежко, толкова вяло, че приличаше на смърт. На две крачки от тях една Венера излагаше на слънце мраморните си гърди. Деца се гонеха с викове. Обляна в слънце, градината лъхаше на суха трева, на прах и на вафли… В миг на инстинктивна отбрана Даниел измънка:

— Разбирам, че искаш да го запазиш. Но тогава какво ще стане с нас двамата?

— С нас двамата? Няма никаква трудност. Ще се венчаем, Даниел!

Миг преди това той се досещаше за решението, което тя таеше в главата си. И все пак, когато го изрече с тих и равен глас, се смая. Обзе го панически страх. Беше като захапан от трансмисионен ремък. Как ще реагира баща му? За миг си представи, че е застанал лице срещу лице с него. Стоманени очи, пронизващ глас. „Как ще издържа!“ — помисли си той, като тържествено потрепери. И прошепна:

— Твоите родители никога няма да се съгласят!

— Нищо няма да кажат моите родители! Щом като Бог ни е изпратил дете, техен дълг е да го приемат!

Последните думи развълнуваха Даниел. „Ще ги повторя на баща си по време на генералното обяснение!“

— Каза ли вече на майка си? — попита той.

— Не. Но всъщност уверена съм, че тя ще бъде очарована!

— Очарована, очарована… Това би ме учудило! Аз съм на осемнадесет години, нямам никакво положение…

— Как така нямаш положение? Ти следваш! Това е почти някакво положение! После ще работиш като всички хора!

Той помисли за бъдещето, което тя очертаваше. Затворен за цял живот с нея. Това не беше неприятно. Но неговата независимост, журналистическата му кариера, пътешествията?… Хайде де, навярно има начин да се съгласуват брачните задължения с авантюристичния дух! Иначе хората никога няма да се женят. А пък въпросът за възрастта е съвсем второстепенен. За да се убеди в това, дой си припомни имената на познатите му типчета, които се бяха оженили, преди да вземат изпитите си. Многобройни и щастливи бяха студентските семейства. Наистина самият той още не беше студент. Но след една година!…

— А какво ще правим за квартира? — каза той.

— С квартирата винаги ще я наредим. Отначало ще живеем с родителите ми. Имам много хубава стая, нали знаеш…

Той клатеше глава с вид на полуубеден. В същото време се питаше дали не беше по-добре да уведоми баща си чрез Карол. Не, защото по всичко личи, че при сегашното много особено състояние той не може да разчита на нейната подкрепа. Жан-Марк? „Той няма да направи нищо за мене“. Франсоаз? „Тя няма никакво влияние вкъщи“. Маду? Подскочи при тази идея. Да й телефонира. По-добре да отиде да я види!… Още веднъж той яхна мотоциклета на Дебюке. После се спря. Погрешна насока: достатъчно бе Маду да каже бяло, за да каже баща му черно. От която и страна да потърсеше съюзници, все се виждаше сам. Той, и никой друг, трябваше да застане лице срещу лице с върховната власт. Предварителният му страх се увеличаваше при всеки удар на сърцето му. Едно нещо беше положително: не можеше да откаже да се ожени за Дани, след като той беше виновникът. Въпрос на чест. Гледаше я с по-голямо уважение. Как да повярваш, че в този плосък и нежен корем е заченат живот? Един живот, който всъщност беше негов живот. „Аз се удължавам. Аз се раздвоявам. Появявам се в света под друг образ!“ Прониза го гордостта на твореца. Изведнъж се почувствува равен с автора на своя живот. Трябваше ли да се страхува от баща си, щом като и самият той беше баща? „Днес, след вечерята, ще му поискам десет минути за разговор. Като мъж с мъж. За предпочитане в кабинета му. И там, без да се двоумя, ще му кажа: работата е така и така, няма какво да разискваме…“ Разгорещяваше се предварително. Всичко изглеждаше лесно, възбудително, почти весело. Той пак взе ръката на Дани и силно я стисна, сякаш за да запечати съюза им.