Анри Труайя - Гладът на лъвчетата

— Ще се справим! — каза той.

Тя му отправи безумен поглед на признателност. Мълчаливо го провъзгласи глава на семейство. Той важно прие тази висока чест. Колко щастливо семейство щяха да бъдат! Няма да има нужда да се крият. Господин и госпожа Даниел Ейглетиер. А тоя син, който щеше да се роди! Този син или тази дъщеря! Не, този син, този син! Той скочи на крака. Щастието го караше да се раздвижи.

— Предлагам ти да пийнем по чашка — каза той. — Аз съм богат. Колко е смешно — продадох старите си книги, китарата си, за да платя за една мръсотия, но ще употребя тия пари, за да отпразнуваме нашата сватба! Кога мислиш, че ще се роди?

Без да се двоуми, тя отвърна:

— Края на януари.

— Толкова късно?

— Пресметни сам! — каза тя. — Май, юни, юли…

Месец след месец работата ставаше по-сигурна. Даниел израстваше в собствените си очи едновременно с детето в утробата на майката. През септември той се почувствува необикновено солиден, мъжествен, благороден и опитен.

— Да — каза той. — Така трябва да бъде… Как ще го наречем?

— Още не съм мислила!

— Има време наистина!

Изненада се на собствената си непоследователност: преди четвърт час смяташе да унищожи това дете, а сега му търсеше име. Колко е зависима съдбата на едно същество! Отправиха се към желязната врата. Даниел я бе прегърнал през раменете.

— Как ще се справиш с баща си? — попита тя неочаквано.

Стреснат от действителността, той се вдърви. Тръпки полазиха по гърба му.

— Не се тревожи — каза той. — Тази вечер всичко ще, се уреди. Имам план.

Карол беше предупредила, че няма да вечеря вкъщи. Нейното отсъствие ли така помрачаваше Филип? Даниел никога не бе виждал баща си с толкова сурово лице. Те седяха един срещу друг на семейната трапеза, между тях имаше само един бял десерт. Агнес им прислужваше мълчаливо като в параклис. Понякога се чуваше хлопане на автомобилна врата в двора на къщата. Даниел реши да дочака плодовете, за да мине в атака. Филип взе една круша в чинията си, разряза я на четири и бавно обели едно парче. Движенията му бяха точни, а погледът мътен.

— Какво прави днес следобед? — попита той, без да вдигне очи към сина си.

— Нищо — измънка Даниел.

— Как нищо? Напреднал ли си в преговора?

— Разбира се.

— Имам впечатление, че гледаш през пръсти на матурата си!

— О, не, татко.

— Във всеки случай не пускай грамофона, докато зубриш уроците си! Как може да запомниш нещо при тази врява в ушите ти?

— Защото чувствувам нужда, татко. Аз съм привърженик на аудио-визуалната система.

Филип повдигна рамене. Даниел остана доволен от мъдрите си отговори. Изведнъж се почувствува с къси панталони. Въпреки това уводът бе не добре подготвен в главата му: „Татко трябва да те поставя в течение на твърде сложно положение. Обичам едно младо момиче: Даниела Совело. Тя чака дете от мене. При тези условия мисля, че ти ще се съгласиш…“ На това място думите му се объркаха. Дори наум не можеше да каже повече. Ножът на баща му се плъзгаше върху четвъртинката круша и я белеше изящно. Невъзможно бе да прекъсне тази изкусна работа. „По-късно, когато бъдем в салона…“

— Чудно! Вече не пушиш с лула, татко!

— Не — каза Филип.

— Бащата на Даниела Совело пък пуши с лула.

— А!

— Даниела Совело е сестра на моя приятел Лоран. Много са мили и двамата. Ти си го виждал у дома…

— Възможно е, но не си спомням.

Разговорът започна лошо. Смутен, Даниел даде заден ход. Сърцето му туптеше силно. Той се опита смело да направи втора атака.

— У семейство Совело вечерях миналата вечер, когато ви телефонирах… нали знаеш!

— Да.

— Господин Совело е инженер… във ФИСАК, знаеш ли?

— Изглежда, че е много голямо предприятие.

Мълчание. И по тази линия нищо, баща му не се улови. Агнес донесе кафето. Пиха го на малки глътки. Лъжичката на Даниел падна върху килима. „Ще я вдигна и ще кажа всичко!“ — реши той изведнъж. Наведе се, взе лъжичката с палеца и показалеца си, повдигна се бавно, срещна погледа на баща си и продължи да мълчи със свито гърло.

— Ще работиш ли? — попита Филип.

— Да, веднага.

— Тогава лека нощ. Аз излизам.

Филип стана, като остави сина си объркан. Какво? Нима всичко се свърши? Объркал се в плановете си за атака, Даниел помисли отначало да го задържи. Но не можеше да намери причина. Или по-точно не търсеше причина, много доволен, че опитът се отлага.

Той изгледа с облекчение, примесено с ярост, как баща му излиза. Страхливостта му тежеше на сърцето. Все пак трябваше да признае, че моментът беше лошо избран. По-добре беше да изчака по-благоприятни условия, отколкото да атакува, където и да било и както и да е — това е ключът на стратегията. Утре вечер ще се заеме с тази задача. Ако ще да гърми и да трещи! Само един ден още все пак! Схруска бучка захар. В меката светлина на лампата салонът спеше. Между две възглавнички пъстрееше една копринена носна кърпичка на Карол. Падналата лъжичка бе оставила малко петно върху килима. Очевидно Дани ще бъде разочарована. Ще й каже, че баща му не е вечерял вкъщи. Първата съпружеска лъжа. Други ще последват. Не, той искаше да образува с нея идеална брачна двойка. Щастието да бъде еднакво за двамата. Нищо по-лесно от това, когато са искрени един към друг. „Колко я обичам! Какъв шанс, че я срещнах!“ — повтаряше си той, за да поддържа настроението си.