Анри Труайя - Гладът на лъвчетата

Когато влезе в апартамента, добре познатото му безпокойство прониза сърцето му: сякаш се беше вмъкнал в нужда къща. Тук всичко, стени и мебели, беше напоено с присъствието на Карол. Пристъпвайки на пръсти, той влезе в салона и се втренчи в тъмнината пред себе си. Никакъв светъл лъч под вратата на спалнята. Имаше две положения — Карол или спеше, или не се беше прибрала. Второто беше по-възможно. Откакто се бяха скарали, те се срещаха само по време на ядене и си разменяха думи само при крайна необходимост. Прав сред салона, той отново се вслуша. После продължи, подгонен от тишината.

Сега спеше в кабинета си, на дивана, опрян до стената с лавици за книги. Легло на млад мъж, тясно и кораво. На малка масичка, до която стигаше ръката му, една лампа с медна стойка, пепелник, вестници, нож за рязане — всички удобства за един самотник. Седна тежко на края на дюшека. Изведнъж почувствува в кръста тежестта на годините си. Спомни си за своя сътрудник, Зурели, който получи инфаркт в началото на годината и който оттогава не бе вече човек — бледен, предпазлив, замислен, едва живуркащ… Сега той беше също болен. Ударът, който Карол му нанесе, го беше поразил и отвратил. Енергията му изтичаше през невидима рана.

Той се привдигна, премина през коридора и влезе в малкото помещение на банята, съседно на бившата стая на Жан-Марк. Отражението му се появи в огледалото над умивалника. Долната част на лицето му беше надебеляла. Сякаш отново имаше двойна брада!… Нямаше вече желание да спазва режима. „За какво ли ми е?“

Съблече се и застана под душа. Хладна и силна, водата обливаше раменете му, замрежваше очите му, квасеше устните му. Кой ли беше сега любовник на Карол? Само един ли имаше? Разбира се! Беше още млада, хубава, свободна! Само да се покажеше — и пленяваше. А той? Всичките му успехи бяха на базата на парите. Нито една от тия жени не го беше обичала заради самия него. Той винаги беше плащал — повече или по-малко. Избърса се с една хавлиена кърпа, навлече синята си пижама и изми зъбите си. Вкус на мента изпълни устата му. Търкаше грубо с четката и издраска венците си. Може би беше много възрастен за Карол? Като се ожениха, той се бе увлякъл не по силите си. Задъхваше се. Не! Дори мъж на тридесет и пет, дори на тридесет щеше да бъде изтощен от нея. Тази уличница притежаваше инстинкта на разрушението. Радваше се не толкова, че се харесва, а защото покваряваше всичко, до което се приближеше. Изплакна устата си и плю силно. Червена вода потече в умивалника. Беше спала с Жан-Марк не защото го е обичала, а защото бе открила необикновен случай да омърси, да унизи, да отчае… Сега, когато бе превърнала този хлапак в нищожество, тя сигурно не се интересува вече от него. Филип затвори тубата с паста за зъби. Припомни си едни думи на Агнес: „Но, господине, това беше през миналата година…“

Върна се в кабинета, вмъкна се в леглото, взе вестника и се опита да чете. Редовете се сливаха. С нежелание си сложи очилата. Искаше му се да избягва да ги употребява колкото може по-дълго време. Но не можеше да се направи нищо срещу бавното изтощаване на тялото. Проследи няколко заглавия. „А Жан-Марк къде ли е?“ Всеки път, когато помислеше за първородния си син, удряше глава в бяла стена. Нито гняв, нито тъга, нито злоба, нито съжаление. Нищо. Пустош. Захвърли вестника. Библиотеката беше обляна в жълтеникавата светлина на лампата като със сироп. От всички тия книги той не бе прочел дори половината! Седна на възглавницата си. Издърпа наслука една книга от лавицата: „Озарените“ от Жерар дьо Нервал. За какво му беше тази изящна литература? Очите му се носеха от ред на ред, но умът му не следеше съдържанието. Беше му горещо. Разкопча пижамата си. Устата му горчеше. Стана, отиде в кухнята и взе бутилка минерална вода от хладилника:

Докато пълнеше нашата си, чу тихо притваряне на входната врата. Карол! Откъде ли се връщаше? Какво ли го интересуваше! Нищо не го интересуваше! Изпи водата, остави чашата и излезе. В коридора се сблъска с Даниел, който се движеше крадешком срещу него с тетрадки под мишницата. Смутен за миг, Филип изръмжа:

— Ти по това време ли се прибираш?

— … Не е късно! — смънка Даниел.

— Откъде идваш?

— От дома на семейство Совело.

— Какво си правил там?

— Преговарях математика с Лоран.

— Кой Лоран?

— Лоран Совело, моя приятел… Нали го знаеш, татко…

— А, да! — каза Филип. — Отивай да спиш…

Но Даниел не мръдна. Разглеждаше баща си с едно дръзко, но смесено с боязън изражение. Адамовата му ябълка подскочи нагоре при едно преглъщане. Той измърмори през зъби: