Анри Труайя - Гладът на лъвчетата

— Имаш право. Сега е лошо настроена. Всеки път, когато си отваря устата, все ме ругае! Между нас казано, ти имаш голям късмет; че не живееш вече вкъщи. Ако можех и аз да се измъкна…

— А за Маду помислил ли си?

— Разбира се! Но и за там също се притеснявам… Тя си има принципи… Ще ръмжи… В края на краищата ще видя… Нали каза, че можеш да ми заемеш тридесет франка?

— Да.

— Това е повече от нищо. Тридесет оттук, тридесет оттам…

Жан-Марк взе портфейла си, извади тридесет франка и ги подаде на брат си.

Даниел пъхна парите в джоба си, благодари и каза неясно:

— А ти как я караш?

— Добре — отвърна Жан-Марк.

После, застанали един срещу друг, те не знаеха какво повече да си кажат. Даниел си повтаряше, че трябва от любезност да не си тръгва веднага, но не беше в състояние да разговаря за празни неща. Докато не намереше парите, нямаше да може да си отдъхне. Раздели се с брат си с грубо ръкостискане и с чувство на неблагодарност. Междувременно му бе хрумнала една идея: да продаде старите си книги, бибелата си талисманите си, китарата си… По дяволите, ако с всичко това не събере тия седемстотин и петдесет франка!

Вкъщи той се блъсна в Карол, която излизаше, после в Агнес, която точно по това време оправяше стаята му. Той я изпъди, като нежно я хвана за раменете и я изтласка, намери един куфар и най-напред напъха в него старите учебници, които задръстваха стаята му, после книгите за пътешествия. При поемането на всеки том спомените от детството му причинявала мъка. Но колкото повече страдаше от това оголване, толкова повече се възхищаваше от любовта си, която го подтикваше към тази постъпка. Любовта към Дани се увеличаваше с всичко, което жертвуваше за нея. Подвоуми се, когато стигна до рибата луна. И това ли? Ами да, тя заслужава! Валчестото, полупрозрачно и бодливо морско чудовище бе откачено бързо от куката и на негово място остана само една гола електрическа крушка. Талисмани, желязно копие, дървени статуетки отидоха при рибата луна в кошницата. Лишена от украсата си, колибата на пътешественика се превърна в монашеска килия. Даниел преметна през рамо китарата си, хвана с една ръка кошницата, а с другата куфара и побърза да излезе, преди да се е разколебал. Ако стане нужда, ще спазари и грамофона си. Той ще бъде последна резерва, кавалерията на отчаянието.

Добре бе предвидил, че за учебниците и другите книги ще му предложат нищожна цена, но се учуди от малкия интерес, който вехтошарите от квартала проявиха към произведенията на африканското изкуство и към рибата луна. Търговецът на музикални инструменти, към когото се отнесе след това, направи гримаса пред китарата и му предложи „последно“ сто франка. Възмутен, Даниел изкрещя, че тя струвала четири пъти повече. Тогава човекът, като се извърна, му показа в дъното на магазина шест китари оказион, много по-хубави от неговата, и му се закле, че от две години за тях нямало купувач. Отчаян, Даниел наведе глава и протегна ръка. Той никога не бе вярвал, че това, което бе толкова ценно за него, е така евтино за другите. Така ли е в любовта? Може би към Дани, която му се струва незаменима, останалият свят гледа с безразличие? Може би само той я намира красива?

За всичко — сто четиридесет и седем франка и петдесет сантима. Дори да се предположи, че ще продаде грамофона, сумата ще бъде далеч по-малка от седемстотин и петдесетте франка, които искаше акушерката. Вариантът Маду беше за предпочитане. Реши да отиде в Тюке следващата неделя, не искаше да пътува с влака, обаче моторното му велосипедче не го биваше за тази работа. Едва му служеше за из града, а за по-далече можеше да го остави насред пътя. Дебюке имаше по-здрав мотопед, почти мотоциклет. Той ще му го даде. И вече се виждаше как лети в бялото и зелено пространство, как вятърът брули носа и ушите му и издува ризата му, цял поток от вятър и от шум, които свистят срещу него. Скоростта трепти в китките, в челюстите му. При всяко наклоняване на тялото му полето също се наклонява. Удоволствието, за което мечтаеше, беше толкова силно в някои моменти, че забравяше тъжната причина за тая дълга разходка. Прибра се вкъщи в повишено настроение, макар че още нищо не бе решил за Дани и срещу нищожна цена се бе лишил от предмети, на които много държеше.

През цялото време на обеда, който бе мрачен, седнал между един предвзет и мълчалив Филип и една цвърчаща Карол, той не престана да мисли за авантюрата си. Не се съмняваше, че Маду, след като вдигне врява, ще му заеме парите, от които имаше нужда. А после? Ще може ли Дани да отиде при акушерката тайно от родителите си? Ще има ли тя смелостта да отиде докрай?… Ами ако работата се разкрие — какъв скандал! Кръвта му се смразяваше предварително. О, не, всичко ще мине добре. „Нищо не са двата месеца след това. Само да не отпадне духом!“ После веднага ще я въвлече в такъв водовъртеж от радост, че тя бързо ще забрави. Защо да не я заведе в Тюке с мотоциклета? „Невъзможно! Трябва да бъда сам, за да говоря с Маду! Впрочем ако Дани е с мене, няма да мога да карам толкова бързо! Човек лесно може да направи катастрофа с един подобен товар! Не, внимание! Да возиш бременна жена с мотоциклет — това е най-добрият начин да предизвикаш аборт! Та ето го мечтаното разрешение! О, не! Пътят е много хубав! Истинска тепсия. Ще отида без нея. С пълна газ!“ Отново го обзе мотоциклетното опиянение. Яденето завършваше. Филип погледна часовника си.