Анри Труайя - Гладът на лъвчетата

— И вие смятате да направите и други пътешествия? — попита господин Совело с интерес, който Даниел прецени като много ласкателен.

Веднага отгатна голямото безпокойство на Дани, което почувствува да се излъчва към него през масата. Бунтуваше се тази слаба жена срещу повика за приключения. Това беше вечната борба на жриците на семейното огнище срещу покорителите на далечните хоризонти.

— Може би! — каза Даниел. — Ще зависи от следването ми, от професията, която ще си избера…

— Да — забеляза госпожа Совело, — на вашата възраст проектите се променят всяка година…

Би казал човек, че тя искаше да успокои детето си. Този съюз между майката и дъщерята развълнува Даниел: мислеше си, че е обичан от една жена, а бе прелъстил две!

Кафето бе сервирано в салона от Дани, тази малка богиня с невинен профил… Невъзможно бе да се усъмни някой, че тя не е вече девствена. А всъщност той бе виновникът, той, когото тия злочести родители отрупваха с внимание. Въртеше лъжицата в течността, черна като душата му. Една усмивка на Дани разпръсна угризенията на съвестта му. Беше се сгушила в коженото канапе, точно срещу майка си; Лоран беше преметнал краката си на облегалото и си почиваше така с вирнати нагоре колене; господин Совело, потънал в широк фотьойл и поставил крака върху една ниска масичка, пушеше лулата си, като от време на време пуфтеше пърлено. Даниел запали цигара и се отпусна непринудено.

— Знаеш ли, татко — каза Лоран, — преди малко разговаряхме с Даниел: и двамата ще бъдем скъсани на матурата!

— Е, добре! Ще се явите пак през октомври! — каза господин Совело.

— Няма да има сесия през октомври! Отменили са я тия мръсници! Не знаят вече какво правят. Променят всяка година!

— Тогава ще повторите.

— Елементарна математика? О, не! Трябва да ни хлопа дъската! Мене само философията ме интересува!

Господин Совело не възрази. Той беше фин и податлив характер. „Образец на баща“ — помисли си Даниел, като изтърси цигарата си в един кристален пепелник.

— А ти, Даниела? — прошепна господин Совело, като се обърна към дъщеря си. — Как си представяш твоята матура?

— Но, татко, няма вече матура първа част!

— Наистина, забравих. Впрочем… вярваш ли, че ще преминеш… в последния клас…

— Не — отговори тя. — Няма да имам сили.

— За едно момиче това няма същото значение! — каза госпожа Совело живо.

Беше се намесила, сякаш за да защити Дани от евентуална критика. Даниел забеляза по лицето на майката изражение на плаха войнственост, горделив възторг от детето й. Господин Совело се засмя тихичко.

— Далече съм от мисълта да нападам Даниела — каза той.

Лек облак дим изскочи от лулата му. Той свиваше очи и гледаше надалече. Даниел потъваше в някакво замайващо блаженство. Около него английски коне преодоляваха препятствия. Блазнеше го не това, което виждаше около себе си, а нещо неопределено, някаква хармония между живите същества и вещите, някакъв хаос, в който всеки си имаше място, някаква нежна и братска анархия… Разговорът продължи — понякога съвсем близък, понякога далечен, разкъсан… Даниел участвуваше в него колкото му бе възможно, пронизван от топло вълнение, когато очите им с Дани се срещаха. Ако зависеше от него, той би стоял до зори. Обаче господин Совело прояви признаци на умора и накрая каза:

— Много сте мили, но утре аз трябва непременно да бъда в осем и половина на работа!

Даниел се сбогува с нежелание с това образцово семейство. На вратата Лоран му стисна ръката до болка, а Дани го възпламени с поглед на нежна всеотдайност.

Като се прибра вкъщи тридесет минути след полунощ, той се изуми от тишината в апартамента и от студената подредба на мебелите.

Най-досадното беше фуражката. Тя стягаше слепоочията на Жан-Марк и му напомняше, че е шофьор на разположение. Някои клиенти не изискваха тази формалност, но други считаха за унижение да бъдат возени от гологлав човек. Откакто се беше наел в „Универсалтранспорт“ като шофьор на разположение, беше направил пет курса. Плащаха му петнадесет франка за полуден. Беше малко, но баща му прекрати издръжката и той беше доволен, че намери тази непостоянна работа, която го спасяваше да не умре от глад. Всеки ден в осемнадесет часа телефонираше в бюрото, за да разбере дали ще имат нужда от него на другия ден. Вчера бе карал между Париж и Витри льо Франсоа камионетката на един книжар, претоварена с книги и хартии. Тази вечер, зад кормилото на едно пежо, той возеше някакъв френски индустриалец, господин Йортие, който развеждаше из Париж мексиканска двойка, господин и госпожа Алварес. Тримата пътници се бяха натъпкали на задната седалка. Жан-Марк ги слушаше как разговарят на една смесица от френско-испански език, изпъстрена с английски думи. Жената — петдесетгодишна, отрупана с бижута и прекалено напарфюмирана — се провикваше от време на време: „А това какво е?“ Обясняваха й. Лувърът, статуята на Жана д’Арк, градината „Тюйлери“, обелискът на площад „Конкорд“ бяха поднесени твърде сърдечно от господин Йортие на гостите му. Първата спирка трябваше да бъде един голям ресторант на „Шанз-Елизе“. Стигнаха, без много да бързат, към осем часа и двадесет минути. Жан-Марк слезе, за да отвори вратата на клиентите, както му бяха наредили в „Универсалтранспорт“. Един великан, голобрад, червендалест и с лампази, се изпречи пред него при тази маневра и с фуражка в ръка посрещна новодошлите.