Анри Труайя - Гладът на лъвчетата

Той се престори, че също се радва, но скрупулите му се увеличаваха: след като бе измамил брата, сега щеше да измами родителите.

Върна се с Дани в стаята, където Лоран ги чакаше, и чак до часа на вечерята съвестта му го измъчваше и не изпитваше удоволствие от това вечерно гостуване у семейство Совело.

Госпожа Совело, чиито деца я наричаха Мариан, дойде да види как се чувствува синът й. Лоран заяви, че е добре и че е гладен. Но тя беше неумолима: щяла да му даде само един бульон от зеленчуци и сухар. Тя беше висока, едра, мургава, със светли очи, малко полегати като на дъщеря й. Даниел, който не бе проявил интерес към нея, когато я видя за пръв път миналата година, я наблюдаваше напрегнато сега, когато виждаше в нея майката на своята любовница. Тя го разпита за учението му, посъветва Лоран да облече домашен халат и да се среше, ако иска да не разсърди баща си, помилва леко с пръст бузата на Дани и поведе всички в салона.

Господин Совело, седнал в един фотьойл в ъгъла до камината, четеше криминален роман. Беше пушач на лула и мечтател. Инженер по професия, той често биваше разсеян. Според Дани всички важни въпроси в дома им се решаваха от Мариан. „Мама е локомотив“ — казваше тя. И наистина, изваяна в черна рокля, със закръглен бюст и пъргави движения, тази жена създаваше представа за парна машина, за мощ и за движеща сила. В противоположност на нея господин Совело, рус, слаб, бледен, усмихнат и изискан, винаги изглеждаше безгрижен и ироничен. Даниел го намираше симпатичен, но всяващ страх. Не поднесоха уиски, както в дома на Ейглетиерови. Салонът, по-малък и не толкова пищен, както този на улица „Бонапарт“, беше отрупан с хубави, тежки и удобни мебели, английски стил, от блестящ махагон и с потъмнели кожени възглавници. Върху светлозелената стена бе подредена серия от ловни гравюри със силуети на конници с червени рубашки и препускащи коне. През отворената врата към трапезарията Даниел забеляза една кръгла маса под меден абажур с топки и вериги. Прислужничката, съвсем млада, улисана в работа жена, повика госпожата, за да я уведоми за някакво кулинарно затруднение.

Изведнъж Даниел се намери седнал сред семейство Совело пред чиния със супа от зеленчуци. В дома на Ейглетиерови никога не ядяха такава супа; това ядене на Совелови лъхаше прекрасно на киселец и на кисел крем. И какво оживление около масата! Родителите сякаш бяха тук само за да задават въпроси, да се учудват, да се забавляват. Говореха за учението. На Лоран се противопоставиха заради нападките му срещу положителните науки. Баща му се смееше.

— Какво те прихваща! Ако не харесваш нещо, не отвращавай другите! Уверявам те, че има поезия, дори тайнственост зад най-трудните задачи!…

— А вие, Даниел, и вие ли сте литератор като Лоран? — попита госпожа Совело.

Под тоя син поглед, отправен към него, той се смути.

— Литератор — това е голяма дума! — каза той.

— Докладът, който е написал за пътешествието си из Брега на слоновата кост, беше стра-шен! — заяви Дани.

Даниел се защити от скромност: той бил само описал подробно приключенията си за всеки ден. Госпожа Совело поиска да разкаже някои от тях. Той се поколеба, после, окуражен от блестящите очи на майката и на дъщерята, се впусна гордо в спомените за африканската експедиция. Станал център на вниманието, той не знаеше точно какво яде. Прислужничката сменяше чиниите, господин Совело наливаше вино в чашите, а той говореше, без да подбира думите си. Никога не беше чувствувал така ясно, че е мъж и дори силна личност. Това скромно и единно семейство го предразполагаше. Сякаш Дани му бе станала по-близка и по-скъпа, откакто познаваше родителите й.

— Разкажи и случката с хирургическата операция сред степта! — каза тя.

— Моментът не е удобен може би — каза той. — Ще ви разваля апетита!

Господин и госпожа Совело възразиха — те не се гнусели от такива работи. „Тия хора са най-малко на четиридесет години, а с тях не се чувствуваш скован“ — реши Даниел с ентусиазъм. И като остави тюрлюгювеча да изстива в чинията си, той започна:

— Беше в околността на Бондуку. Нашият джип беше затънал в едно тресавище…

Като разказваше, той наблюдаваше обкръжаващите го. Имаше смътно, необяснимо чувство, че бащата вижда в него приятеля на Лоран, а майката — приятеля на Дани. Жените наистина имат повече интуиция от мъжете. Погледът на госпожа Совело не го изпускаше. И в този поглед имаше топла и разумна симпатия. Сякаш мислено заместваше дъщеря си и одобряваше избора й. Това беше приятно и едновременно малко смущаващо, защото бе така разголен, оценен, осиновен от една личност с приятна физика и зрял ум. На няколко пъти той долови нежен поглед между двете жени. Те се разбираха без помощта на думи. Пообърка се в своя разказ. Дани му бе поверила, че майка й я обича повече от Лоран. Нищо чудно в това: Лоран беше недодялан, не се задълбочаваше, не проявяваше зрелост, докато Дани!… „Аз вечерям с нея в семейството й“ — повтаряше си той с наслада. И му се струваше, че вече е свой човек в този дом, където супата има вкус на градина и където мебелите са направени да служат, а не да им се възхищават. За десерт — охладени плодове. Точно това, което обичаше.