Анри Труайя - Вълнения (Краят на Ейглетиерови)

Апартаментът му се видя още по-зловещ, отколкото преди. Влезе в кабинета си, прелисти една папка, отново отиде в стаята си, седна в един фотьойл, отпуснал рамене с лакти върху коленете, смазан, отчаян. Възможно ли бе това голямо, глупаво и плоско легло, изскочило извън нишата, толкова дълго време да е било полюсът в неговия живот? Беше спал сам миналата нощ; ще спи сам и тази нощ. А после? В края на днешния ден трябваше да му стане ясно: нямаше никаква работа в Париж. Тогава какво? Да се върне в Кан? Да се върне отново към плажа, към слънцето, към вечерите, към намазаната с масло Карол, бронзовата Карол, елегантната Карол, усмихващата се, тържествуващата Карол е малко слабите бедра?… Нямаше кураж. Стигнал до тази степен на отрезвяване и на самота, трябваше ли още да упорствува в играта? Всеки гост има право да отмести чинията си, ако яденето не му харесва; На границата на пресищането започва небитието.

Филип се съблече, легна в леглото си с измачканите чаршафи, помъчи се да чете един криминален роман, спомни си, че не е вечерял, погледна часовника си: десет часът и пет минути. Нито много рано, нито много късно: най-глупавото време на нощта. Не беше гладен. Дано поне може да заспи.

Той стана, върна се в банята и взе шишенцето със сънотворното лекарство от тоалетната си кутия. Две таблетки осигуряваха покоя. Ами няколко таблетки повече?… Франсоаз преди години беше опитала така да се самоубие. Но тя не бе посмяла да отиде докрай. Момичетата са предпазливи в лудостта си. Колко странно: тя бе поискала да се убие от отчаяние, а той, ако се убие, ще бъде от разум. Никога не е бивал повече господар на мислите си. Логично той нямаше вече никаква причина да продължава… Има или няма бог? Ще има време да разсъждава после. Във всеки случай трябваше да блъсне вратата, за да разбере. Взе две таблетки и изпи след това чаша вода. Водата имаше неприятен вкус на хлор. Той направи гримаса. В огледалото над умивалника се очерта лицето му, самотно, съсредоточено и дебело. Светъл лъч правеше червен върха на носа му.

Наклони шишенцето и изсипа всички таблетки в дланта си.

Изморена да стои права, Мадлен притегли един сгъваем стол и седна на него, за да гледа как работи зидарят. Фенекът, тършувайки из градината, потреперя от страх при шума на някакъв мотоциклет, който потегляше, и с три скока отиде да се сгуши в краката на господарката си. Тя го взе на коленете си. Със сламена шапка на главата, с платнени обувки на краката, тя галеше нежния гръб на животното и мигаше, загледана в прясно измазаната стена, която отразяваше слънчевата светлина. Моментът беше решителен. Трябваше да определи дали навесът, който строеше, да бъде два метра и петдесет сантиметра или точно два метра.

— Според мене, госпожо, два метра са предостатъчни — каза господин Коломбо.

— Не. Два метра и петдесет — реши Мадлен. — За да могат да стоят под него пет-шест души.

— Значи тук ще бъдат подпорите?

— Да, господин Коломбо.

Господин Коломбо, който имаше корем, мускули и съвсем дребно лице, очертано с няколко мазни бръчки, направи знак на помощника си, мършав и мрачен португалец, впрегнат в пълна с камъни ръчна количка.

Португалецът тласна количката по дъската, поставена над тревата, и изсипа с трясък товара в краката на майстора. Приклекнал, господин Коломбо сортираше камъните, дялкаше ги с чук и по указание на Мадлен ги подреждаше в цокъла.

— Фугите да бъдат колкото се може по-големи, моля ви се! — казваше тя. — Трябва зидът да изглежда направен отдавна, и то от човек, който не е бил зидар.

— Няма да бъде красиво, ако не е правилно!

— Уверявам ви, че ще бъде, господин Коломбо!

Господин Коломбо сви вежди, но нямаше никакво основание да не задоволи клиентката си. След като подреди камъните, той започна да ги замазва. Запълваше фугите с цимент и после с въздишка на съжаление ги издълбаваше.

Работата напредваше бавно. Зидарят беше предупредил, че няма да може да свърши по-рано от следващата седмица. Невъзможно беше при тия условия навесът да бъде завършен до тридесет и първи юли. Всъщност тази дата не беше толкова фатална. Но Даниел и Франсоаз бяха решили да прекарат отпуската си през август. Значи естествено беше да ги очаква в началото на идния месец. Имала е щастие, мислеше си тя, че дядо Оандър най-сетне бе склонил да й отстъпи това парче овощна градина срещу парцела, колко хитрини и колко формалности, за да стигне дотук! Сега, когато междинната стена беше срината, тя имаше два пъти повече простор пред себе си. В дъното на разширената градина навесът ще придаде нотка на селска интимност. Разбира се, скелетът ще бъде от стари греди, а покривът от стари местни керемиди. Беше закупила вече от един предприемач всички необходими материали от някаква разрушена сграда. С навеса животът в къщата ще бъде преобразен. Дано да бъде хубаво времето през август! От няколко години насам климатът стана толкова непостоянен! Дано не вали!… Няма, няма… Плажът на Довил беше на две крачки. Важното е морето — за младите! Ще прекарват по-голямата част от деня край водата и ще се прибират с вълчи апетит. Тя си представяше как тази весела група обядва вън, под сянката на един покрив с нежни цветове на печена земя и мъх. Без да си въобразява, че те не са идвали често в Тюке, защото е нямало навес, тя беше убедена, че сега, след като го построи, те с по-голямо удоволствие ще идват при нея. Двамата, и той, и тя, имаха толкова голяма нужда да променят мислите си, да се почувствуват в нежна семейна атмосфера! Една година от драмата, а те едва бяха започнали да изплуват от развалините. Двадесет пъти Мадлен бе хвърчала до Париж, за да ги утешава, за да ги съветва. Даниел й пишеше в последното си писмо, че тя не трябва да се тревожи за тях, че те най-сетне са започнали „втори живот“. Тя хареса този мъжествен израз, излязъл изпод перото на племенника й.