Анри Труайя - Вълнения (Краят на Ейглетиерови)

Слънчев лъч се промъкваше между пролуката на две дъски. Наблизо ехтяха възгласите и смехът на играещите на пинг-понг.

— Слушайте, Блондо — каза той, — работата е много важна… Ще дойда… Да, да… Ще прескоча със самолет… Предпочитам…

Той излезе от кабината успокоен, удовлетворен, извинен, дишащ с пълни гърди. Карол се бе върнала от сала. Изтегнала се на дюшека, тя свали черните си очила, погледа Филип и каза:

— Къде беше?

Той й обясни със загрижен вид, че е принуден да отлети утре за Париж:

— Ще остана два-три дни, не повече, за да уредя тази работа. Неприятно е, но какво да се прави? Необходимо е…

Тя не се възпротиви, сложи отново очилата си и мълчаливо се отдаде пак на властта на слънцето.

Като излезе от кабинета на директора на „Топ-Копи“ Франсоаз беше объркана. По-добре ли беше да изкарва повече, като работи в бюрото цял работен ден, както този човек й предлагаше, или пък да печели по-малко, продължавайки да работи вкъщи, без да бъде ограничавана от работното време? Второто решение й се виждаше по-изгодно, но си казваше, че не е разумно да отхвърли първото. Трябваше да отговори преди края на седмицата. Ще говорят за това вкъщи, довечера на масата. От един месец насам, откакто се бе върнала в апартамента на улица „Сен Дидие“, тя много харесваше тия сериозни разговори по време на вечерята. Всеки излагаше проблемите си пред всички и след това правеше каквото сам реши. Така всеки се чувствуваше силно обкръжен и едновременно много свободен. Наистина в началото Франсоаз се чувствуваше притеснена от присъствието на Алисия, която Никола̀ бе довел още когато сам обитаваше апартамента. Невъзможно бе да изхвърли навън това момиче. Впрочем тя беше любезна, сервилна, сдържана и внасяше своя дял в общата каса. Даниел беше назначен временно в ОДИЛ и получаваше шестстотин и петдесет франка месечно; Никола̀ имаше от фотороманите един непостоянен доход, но все пак значителен, докато чакаше да „направи големия удар“ в телевизионната поредица; и най-сетне малката месечна помощ, която Филип беше обещал да отпуска на децата си, щеше да уравновеси бюджета на групата. Франсоаз ръководеше финансовата част, а Дани се грижеше за покупките и кухнята. От време на време Мариан и Шарл Совело посещаваха дъщеря си и зет си и им носеха продукти. Филип обаче не беше идвал нито веднъж от преместването им. А и от тяхна страна нито Даниел, нито Франсоаз бяха ходили на улица „Бонапарт“. Преди да се завърне в Тюке, Мадлен настойчиво ги бе карала да отидат при баща си. Те бяха обещали без ентусиазъм, но бе изминало доста време и когато миналата седмица Франсоаз телефонира, Агнес й отговори, че господинът и госпожата са в Кан от пет дни. Тя се успокои и едновременно натъжи. Сега, когато Карол се беше върнала, Франсоаз имаше все по-малко желание да се сближава с баща си. Нейното семейство бяха Даниел, Дани, Никола̀, дори Алисия до известна степен.

Шумът на метрото бучеше в ушите й. Една реклама за алкохолно питие танцуваше пред очите й. Седнала в полупразния вагон, тя си мислеше за необяснимото поведение на баща си и страдаше, че никак не можеше да го оправдае. Беше ли поне изпитал скръб при смъртта на сина си? Да, без съмнение, в първите дни. Но много скоро неговият егоизъм е взел връх.

Той беше твърде лош с Жан-Марк като жив, за да се промени след смъртта му. Дори повече от лош — безразличен. Не повече се интересуваше и за децата, които му бяха останали. Връщането на Карол му бе дало втора младост. Той искаше да се освободи от всички окови, за да й принадлежи напълно. Той отказваше да бъде баща. Нима е бил някога такъв? С мъка, примесена с отвращение, Франсоаз си представяше ликуването на Карол, върнала се при своя съпруг и при своите мебели. Сега навярно той е още по-мек с нея, отколкото преди. „Всъщност нима аз не бях така унизително покорна на Александър?“ — попита се тя внезапно. Навярно това бе фамилна черта. Но тя бе успяла да се изтръгне от магията, докато баща й отново попадаше в нея с наслада. Александър сега беше вече едно почти забравено минало. Живееше ли още някъде в Париж, или пак беше заминал за Съветския съюз? Този въпрос малко я интересуваше. Станал непостоянен, неактуален и безвреден, той подхранваше паметта й с такава доза носталгия, от каквато се нуждаеше, за да обагря всекидневния си живот. Тя си казваше, че е имала като другите едно увлечение, едно разочарование, че няма за какво да се моли, нито да се надява и че, понеже целта на всяко човешко същество е търсенето на щастието, трябва да търси своето щастие другаде, а не в любовта. Освен това достатъчно бе да погледне около себе си, за да се убеди, че повечето от жените имат нейната съдба. В този блестящ и шумен вагон, летящ бързо в мрака на едно подземие, всички лица изглеждат отегчени. Това влюбени жени ли са? Не, домакини, майки. Ако някой отхлупи капака на черепа им, ще намери под него само купища от работни престилки и кошници за продукти. Дори и най-младите изглеждаха замислени, пресметливи и практични. Колко от тях, за да се утешат от неуспеха си в живота, четяха „Нежен поглед“? В действителност, ако Никола̀ искаше да успее, непременно трябваше да се откаже да позира за фотороманите! Тя му бе казала това сто пъти! Напразни усилия! Какво муле! Франсоаз извърна очи от съседката си, която плетеше с блуждаещи очи и разтегнати устни, и видя собственото си отражение в огледалото. Беше грозна. Беше черна. Нямаше мъж в живота си. Електрически лампи прекосиха лицето й. После афиши. Спирка „Виктор Юго“. Тя излезе от метрото с бодра стъпка, която съвсем не съответствуваше на тежките й мисли.