Анри Труайя - Вълнения (Краят на Ейглетиерови)

— Пак ли? — извика Франсоаз.

Той повдигна брадичка с присмехулно предизвикателство.

— Да! Подписах днес следобед.

— Можеше предварително да ме уведомиш!

— Достатъчно съм голям, за да знам какво правя!

— Не си личи!

— Ръмжиш, без да знаеш защо! Този път поредицата ще бъде по-дълга. Работа за цели три месеца. Ще спечеля…

Тя го прекъсна:

— Не ме интересува какво ще спечелиш!

— Все пак има значение, представи си!

— За тебе може би! Няма защо да те обвинявам! Ти си кариерист на дребно! За да изкараш по-бързо няколкостотин франка, ти рискуваш да провалиш артистичната си кариера. Никой режисьор няма да те иска, щом снимките ти с години се явяват в рекламите. Ти се обезценяваш сега, ти се проваляш…

Той избухна:

— Нищо не знаеш! Говориш като дребна буржоазка!

— Не съм по-голяма буржоазка от тебе! Въобразяваш си, че си хитрец, като минаваш за голям красавец в тия евтини снимки?

— Ами ти като чукаш на машината за „Топ-Копи“?

Той повдигна рамене към главата, направи идиотска гримаса и замърда пръсти във въздуха над въображаемата клавиатура.

Бяс обзе Франсоаз и я заслепи.

— Бедно кретенче! — каза тя през зъби.

— Е, хайде! Е, хайде, престанете! — каза Даниел. — Няма ли край този спор?

— Има — изръмжа Никола̀. — Махам се оттук!

Той излезе и тръшна вратата.

— Нямах ли право? — каза Франсоаз задъхано, като се обърна към другите.

— Не — каза Алисия, отпуснала се вяло на един кухненски стол. — Намирам, че фотороманите не са толкова лоша работа за него. Правят го известен. Аз, ако ми предложат…

— Във всеки случай — отсече Даниел — ти постъпи глупаво, Франсоаз, предизвика го!

— Никога не съм се карала с Никола̀ — възрази Франсоаз.

— Нито пък днес аз започнах!

— Впрочем той ти каза много неприятни думи — забеляза Дани.

Франсоаз вдигна рамене.

— Пет пари не давам за това!

— Къде ли отиде? — въздъхна Алисия.

И тя изплези език, за да оближе дъното на чашата си.

Все още развълнувана от гняв и мъка, Франсоаз се затвори в стаята си. Спорът продължаваше в главата й. Тя намираше нови доводи. Никола̀ отвръщаше. Тя му затваряше устата. Тя — „дребна буржоазка“! Ако беше такава, нямаше да се омъжи за Александър, нямаше да прибере Никола̀, нямаше да живее с Даниел, Дани, Алисия и с него в този апартамент, който приличаше на бохемски лагер! Какво трябваше според него да прави, за да не бъде вече дребна буржоазка? Самият той не знаеше. Той беше глупав и сприхав. С рязък жест тя постави документите на „Топ-Копи“ до пишещата си машина. После, след като се успокои, оправи косата си пред огледалото.

Върху мраморната плоча на камината, между две ръчни стъкленици от кристал, подарък от Маду, величествено стърчеше многостепенната кукла, която Александър беше донесъл от Русия: цветната дървена жена се разтваряше и от вътрешността й се изваждаше друга по-малка, в която също се криеше друга още по-малка… Изведнъж Франсоаз си каза, че прилича на тази играчка. Като размишляваше за последните години от живота си, тя виждаше пет-шест Франсоази, които се заместваха една друга. Имаше една Франсоаз, наивна и религиозна, и една Франсоаз, мъдро увлечена по Патрик, и една сантиментална Франсоаз, лудо влюбена в Александър, и една Франсоаз, разочарована до самоубийство, и една омъжена Франсоаз, забравила религията и гордостта, за да се подчини на волята на един мъж, и една изоставена и унизена Франсоаз, и една укрепнала, твърда и спокойна Франсоаз, сегашната Франсоаз, която най-малко й харесваше. Тя погали с пръст куклата с валчесто лице и червена забрадка. Въпреки всичките си метаморфози тя нямаше чувството, че е загубила своето единство. Може би тази вярност към самата себе си под много различни аспекти е доказателство за божественото начало във всеки от нас? Наистина тя отдавна се бе отвърнала от бога и не ходеше вече в черква. Но бог не беше я изоставил. Тя го чувствуваше от време на време, когато биваше озадачена от някоя мисъл, когато биваше заслепявана от някой лъч. Мощна вълна я повдигаше.

После животът поемаше правата си. Тя започна да мисли за нещо друго. На вратата се почука.

— Кой е?

Влезе Никола̀ полуусмихнат, полусмутен, приближи се до нея и й поднесе бузата си. Тя не помръдна, вдървена и с втренчен поглед.

— Няма ли да ме целунеш? — каза той.

— Не.

— Сърдиш се?

Тя не отговори, зарадвана от реванша и развръзката.

— О, добре — подзе той. — Ти не си виновна, но и аз не съм… Яденето все пак има значение… Значи, ето как реших: този фотороман ще бъде последният, обещавам ти… Само че, ако след това изпусна телевизионната поредица, какво ще стане с мен?