Анри Труайя - Вълнения (Краят на Ейглетиерови)

Една миризма, която не бе почувствувал отначало, му причини отвращение. Апартаментът миришеше на застояло.

Той изпи уискито в чашата, запали цигара, всмукна три пъти, от което по езика му остана следа от горчилка, мина в кабинета си, погледна книгите и бе сразен от тяхната многочисленост и от подредбата им. Цялата тази наука не водеше до нищо! Пред погледа на смъртта имаше ли някаква творба, за която да не бе прахосано време?

За да прогони чувството на задушаване, той отвори прозореца, после капаците, чиито ръждясали панти оказаха съпротива. Син и топъл здрач обля лицето му. Разкритата част на града го зовеше.

Той излезе на улицата и тръгна към сърцето на квартала. Площад „Сен Жермен де Пре“ приличаше на театрален декор, в който тълпата плуваше между сянка и светлина с бавни движения като звездообразни корали. Край кафенетата лицата ясно се очертаваха, извръщаха се, срещаха се, усмихваха се съучастнически или застиваха от скука пред някой вестник. Това сноване насам-натам приличаше на лов и на панаир.

Много развеселени и отегчени туристи, бавно преминаващи автомобили с отворени покриви, улица „Сен Беноа“, препълнени ресторанти с маси чак до тротоарите. Тази навалица, която преди забавляваше Филип, днес му беше безразлична. Все пак той трепна, като проследи с очи силуета на едно момче, което се отдалечаваше. Изправена глава, стройни рамене — каква прилика с неговия син! Никъде другаде присъствието на Жан-Марк не се чувствуваше така силно, както на това място. Той толкова често беше минавал оттук в едно определено време, преди залез-слънце, когато нито очите, нито умът могат да различат черното от бялото, че навярно можеше да се материализира от сбора на хилядите малки частици, разпръснати в атмосферата. Тази мисъл удари неприятно Филип. Той мразеше опасните игри на въображението, което подскача на ръба на пропастта. Никога не беше се увличал по софизмите за отвъдния живот. Жаждата, която го измъчваше, имаше причина и реално разрешение. Трябва да знаеш къде и как да я утолиш. Каква крещяща суша в него, каква страшна нужда от прохлада, а наоколо каква пустош, каква тишина! Един пренаселен и все пак пуст град. Много хора и никой. Вървеше напосоки, блъскан от едни, блъскащ други.

Изведнъж едно решение го озари: той спря такси в движение и даде адреса на Франсоаз. Сигурно при децата си ще намери успокоението, което останалият свят му отказваше.

В колата, която се движеше неравномерно в задръстените улици, той се поздрави, че бе превъзмогнал гордостта си. Какво означаваха тия правила, налагани от Карол? „Родителите не трябва да правят първите крачки!“ В семейството много често голямата радост се изтръгва с нежност, а не с победа на гордостта. Но в случая нежността ли го подтикваше? Не, в гърба го тласкаше нещо грубо и смътно, подобно на инстинкта за самосъхранение. Той предпочиташе точно това. Винаги се беше отвращавал от благородната мекушавост на бащината любов. Вече си представяше начина, по който щеше да се появи пред Даниел и Франсоаз: „Как може така? Аз ли трябва да идвам, за да видя какво правите? Не смятате ли, че това мълчание между нас е смешно? Ти все пак би могла да ми се обадиш по телефона, Франсоаз!“ А по-нататък съобразно настроението му. Колко щастливи щяха да бъдат и двамата, като го видят! Те навярно са като него опечалени, объркани, обзети от спомени за Жан-Марк. Мисълта, че той има толкова нужда от тях, колкото и те имаха нужда от него, го изпълваше с многословна благодарност към родителския дълг. Каква глупост бе извършил, като чака повече от един месец, за да събере покрусените членове на семейството! Реши веднага да заведе всички на вечеря в ресторант.

Най-сетне таксито влезе в улица „Сен Дидие“. Погледнал апарата, Филип приготви сумата, за да не губи време. Колата спря пред къщата. Той плати, бързо изкачи стълбите и изпълнен с надежда, се спря пред вратата. В момента, когато искаше да позвъни, чу шум и гръмки смехове. Помисли, че е сбъркал етажа. Но не, наистина у Даниел и Франсоаз се забавляваха. Сигурно младите лесно забравят смъртта. Колко много беше престорен неговият отчаян вид пред прага на този празнуващ дом, в който никой не се интересуваше от него! Смеховете продължаваха. Избухнаха аплодисменти. Обърнал гръб, Филип бързо слезе по стълбите и се спусна по улицата, за да избяга от тия, които там, горе, продължаваха да живеят, сякаш нищо не се бе случило.

Едно такси. Спря го и каза да го закарат на улица „Бонапарт“.