Донко Найденов - Ударите на съдбата

Калчо Малиничов закрачи навътре, като държеше кръста пред лицето си, тримата с пушките го последваха, а след тях тръгнаха други пет души. И едва когато погледнах напред, видях накъде се бяха насочили.

В далечния край на залата, плътно до отсрещната стена, десетина човека или по-точно — човекоподобни същества — се бяха хванали за ръце и, наредени в кръг, изричаха странните непознати думи. Зад тях, закачени на огромни куки, висяха пет почернели от разлагане човешки трупа. Вероятно огромното душевно напрежение, съчетано с неминуемото възхищение, което изпитах при вида на огромното помещение, бяха оказали влияние върху възприятията ми и аз забелязах съществата едва сега. Обаче именно този мигновен трепет и това непредвидено забавяне спасиха живота ми, понеже със сигурност щях да тръгна заедно с Калчо и останалите герои към това необмислено нападение. Защото пред очите ми се случи нещо, което потуши завинаги мотивация ми и желанието за бунт.

Десетте същества продължаваха да изпълняват странния си ритуал и сякаш не забелязваха тръгналите към тях деветима души. Тримата оръженосци взеха пушките, насочиха ги напред и стреляха!

Създанията се раздалечиха и започнаха да се гърчат, но вместо да паднат на земята, тресящи се от предсмъртна агония, те се изправиха рязко и тръгнаха към другарите ми. Калчо насочи кръста към тях и се провикна:

— В името на Бога отстъпете! Бог е с нас и ни закриля от Сатаната! — след това извади шишенце със светена вода и ги напръска.

Този акт стъписа съществата, но състоянието им трая по-малко от секунда, след това те отново поеха напред. Сцената се разиграваше далеч от очите ми, аз все още не виждах лицата на неприятелите, които донякъде приличаха на хора, но в движенията им имаше нещо неземно, изродено. Едно от тях доближи плътно смелия професор, замахна силно и… ГЛАВАТА НА КАЛЧО МАЛИНИЧОВ СЕ ОТДЕЛИ ОТ ТЯЛОТО МУ, след което тупна на земята. Обезглавеният труп стоеше изправен около секунда-две и кръвта му заизвира като фонтан, сетне краката му се сгънаха и той се свлече на земята, продължавайки да се тресе от остатъчни конвулсии.

Внезапен прилив на страх и безсилие ме обзе в този момент и аз изпаднах в нещо като делириум! Наблюдавах как съществата убиваха жестоко един по един моите другари, но не бях в състояние да възприема случващото се. Враговете вече приближаваха към мен, оставяйки зад гърба си плувналите в кръв хора. Те идваха и аз с ужас наблюдавах прокажените им тела! Лицата им бяха черни, пропити от кръв, месести, грубовати, с крива и неправилна форма, очите им — втренчени и излъчващи неистова злоба, ръцете им — тънки и кокалести, а походката им — изкривена и демонична. Едни от тях бегло наподобяваха някои от седмината сатанисти, а в други успях да разпозная част от изчезналите мои съселяни. Лъхна ме противна миризма на гнило, но вцепенението ми бе толкова голямо, че аз не успявах да помръдна от мястото си.

Глас зад мен, изричащ „тръгвай“ и здрава човешка ръка, хванала ме за рамото, ме извадиха от състоянието на транс. Тогава усетих истинската сила на това, което се случваше. Аз се намирах в „Сборището на ренесансовите сатанисти“ заедно с още тридесет и един мои съселяни и преди малко девет от тях, заедно с организатора на офанзивата — Калчо Малиничов — бяха убити по изключително жесток начин. Почувствах се безнадежден, обречен, победен.

— Тръгвай бе, момче! — един мой съселянин, бай Горан, ме хвана за рамото и ме повлече към изхода. Извърнах глава, погледнах назад и видях как зверовете разкъсват няколко от изпадналите в шок мои другари. Кръвта шуртеше навсякъде, а изродените същества я пиеха със стоическа наслада.

— Не се бави бре, човече! — викаше бай Горан, като ме дърпаше с всички сили.

Аз отвърнах глава от злокобната картина и побягнах към тъмния и дълъг коридор, водещ към изхода. Покрай мен се чуваха забързани човешки стъпки и уплашени крясъци, което означаваше, че и други от нашите са спасени. Казах си, че не трябва да мисля за случилото се, а да търся начин да изляза от тук. Вече не усещах хватката на бай Горан, той явно се бе отказал да ме тегли и бягаше с големи крачки напред. Тичайки в мрака, се блъснах в стената и паднах на земята, но не усетих болка, защото потресът беше много голям и притъпяваше действието на сетивата ми. Станах набързо и продължих да тичам слепешком, към спасението!

Видях луната, подаваща се през малко прозорче в горната част на стената, и свих вляво. Пред мен някой отвори вратата и аз излязох от сградата заедно с още няколко души. Лунните лъчи светеха доста силно и аз обхващах с поглед цялата местност отвън. Забелязах, че до мен стоят поне петнадесет човека, спасили се от кървавото настъпление на „ренесансовите сатанисти“!