Донко Найденов - Ударите на съдбата

Наклонът ставаше все по-полегат, а това безспорно означаваше, че бяхме близо до манастира. Над нас се виждаха звездите, закриляни от ореола на пълната месечина, а отзад, като далечни светулки, проблясваха оскъдните сияния на газовите фенери, осветяващи къщите и обществените сгради на Карстфур. Настроението бе ужасно, усещах огромна тежест в гърдите си, ръцете ми вече трепереха, а краката ми бяха отмалели и отслабнали. Движех се бавно, редом с другите, а дишането ми бе на пресекулки.

Странно е, че дори и след толкова години аз си спомням твърде добре тези препятствия, които изглеждаха като лек полъх в сравнение със злощастните удари, връхлетели ни след изкачването на върха. Когато дърветата свършиха и теренът стана равен, всички спряхме изведнъж и се вторачихме напред. Пред нас се разстилаха тъмните, мрачни и враждебни сгради на „Сборището на ренесансовите сатанисти“!

Бях идвал тук преди три години, но едва сега забелязах злокобното величие, излъчващо се от този голям и неприветлив комплекс. Зданията бяха общо три на брой — две от тях бяха огромни и продълговати по форма, със скосени покриви и колосални по размери куполи в краищата им, а третото бе доста високо и приличаше на готическа катедрала, като мрачната й кула се извисяваше гордо над цялата околност. Безброй фигури на митични създания украсяваха прозорците, множество тъмни колони се издигаха и подпираха надвисналите над тях капители и сводове, по които бяха изографисани сцени на жестоко насилие, а балюстрите по малките тераси около прозорците имаха странни несиметрични форми, хармонизирани в някаква дяволска подредба. Злостна и злъчна сила извираше от черните стени, а откъм тъмните прозорци и страховитите кули се таеше атмосфера на гибел. Вълна от неистово напрежение премина през всички фибри на тялото ми, защото самият вид на тези постройки всяваше ужас и неприязън.

Никой не можеше да каже колко време останахме така, загледани в ширналия се пред погледите ни манастир, без да сме в състояние да вземем каквото и да е решение. Знаех само, че трябва да влезем и с оръжията, с които разполагахме, да нападнем смело противника. Но все още нито един не се наемаше да направи тази жизненоважна крачка, с която да даде началото на великата битка.

Отвътре се чуха звуци! Това бе човешки говор! Звуците бяха слаби и неразбираеми, но не можеха да бъдат объркани с други.

Бай Петко Диков, един от въоръжените с пушка, пръв тръгна напред. Едва тогава забелязах входа на манастира, който се намираше доста встрани и представляваше голяма метална врата, украсена с много железни орнаменти и спираловидни извивки. Тя бе открехната леко, сякаш приготвена за неканени, но очаквани гости.

Сетне всички влязохме един по един в калния, лишен от всякакви наченки на растителност двор. Първото, което направих бе да погледна мястото, където бяха заровени убитите сатанисти и едва не изгубих разсъдък от гледката, появила се пред очите ми в тази слабо осветена от земния спътник нощ. Гробовете бяха изровени, а камъните, указващи местоположението на всеки един от тях — обърнати и разпилени напосоки. Отвътре човешките гласове ехтяха все по-силно, и макар че все още бяха неразбираеми, вече придобиваха форма, ритъм и звучност. Бръкнах с трепереща си дясна ръка в джоба и извадих малкото шишенце със светена вода, а с лявата хванах висящия на шията ми кръст. Това до някъде ме успокои и аз безропотно последвах групата, която бавно се придвижваше към входа на една от сградите.

Влязохме в тъмен и тесен коридор. Калчо Малиничов мушна ръка в раницата си, извади кибрит и газов фенер и след малко тъмното помещение вече бе осветено. Коридорът беше прав и дълъг, като от двете страни имаше врати за килиите. По дължината на стените бяха изрисувани картини с ликовете на безпощадни зверове, изпаднали в дива ярост. Гласовете, идващи от другия край сега звучаха по-отчетливо. Думите бяха произнасяни бавно, с равномерен тон и наподобяваха онези проклятия, които така дълбоко се бяха запаметили в душата ми, когато преди три години на същото място наблюдавах изпълнението на смъртните присъди, и които преди това бяха съживили малкия Калчо.

— Вземете кръстовете, чесъна и светената вода — тихо прошепна Калчо Малиничов и аз усетих в гласа му вибрациите на страха.

Бръкнах в малката си чанта и извадих скилидките чесън. Пред мен няколко души бяха насочили пушките си и бавно, с тихи дебнещи стъпки се насочваха напред, водени от променливата светлина на газовия фенер. Когато достигнахме края на коридора и зърнахме помещението, появило се пред погледите ни, ние останахме като замаяни. Намирахме се в гигантска зала с високи стени и огромни островърхи прозорци. Електрически лампи осветяваха всичко и по стените и куполообразния таван се виждаха безброй фрески, изобразяващи гротескни и кървави сцени.