Людмила Улицкая - Медея и нейните деца

В тези нападения имаше остър диалог, непреводим, но съвсем ясен като смисъл. Двамата й се подиграваха, подчертаваха нищожността й и пълната й несъизмеримост с тяхната висока класа.

Но тя за свое все по-голямо изумление отговаряше на всеки удар и с всяко ново движение установяваше, че оръжието в ръката й става все по-умно и точно, и тази битка наистина твърде много приличаше на фехтовка. Десният беше по-лош и ироничен, но вече отстъпваше. Отстъпи и другият… Те изчезнаха. Това означаваше, че е победила.

И тогава тя със сълзи, с нескрито ридание се хвърли на врата на учителя, а той й каза: „Не се бой. Нали виждаш, никой не може да ни причини зло…“

И Маша заплака още по-неудържимо от ужасяващата слабост, която беше нейна собствена, защото умната сила, с която победи, не беше нейна собствена, а чужда, от учителя…

Тя изпитваше нечовешка свобода и неземно щастие от този новопридобит опит, от териториите и пространствата, които й разкриваше ангелът, но при цялата неизпитаност и невъобразимост на случващото се усещаше, че извънмерното щастие, което изживяваше в близостта си с Бутонов, беше от същия корен, имаше същата природа.

Искаше да попита за това ангела, но той не я оставяше да му задава въпроси: щом се появеше, тя се подчиняваше на волята му с наслада и старание.

Ала когато ангелът изчезнеше, и то понякога за дни, се чувстваше много зле, сякаш за щастието си от присъствието му трябваше да плаща непременно с душевен мрак, тъмна пустота и тъжни монолози, отправени към почти несъществуващия Бутонов: „Божествената светлина не бихме понесли, но стократни изпитни са как търпим пък тъмното сияние на всичките по-сетнешни си дни…“

Маша се колебаеше дали да разказва тези неща на Алик. Опасяваше се, че той с неговия рационализъм ще вземе да оценява разказа й не от мистична, а от медицинска гледна точка. Но в нейния случай между мистиката и медицината се простираше територията на поезията, където господарка беше тя.

И оттам започна. Късно вечерта, когато всички вече спяха, тя захвана да му чете последните си стихове:

— Маша, мисля, че това е много хубаво стихотворение — искрено се възхити Алик за разлика от случаите, когато смяташе одобрението за свое семейно задължение.

— Наистина, Алик. Тоест стиховете… да, това не е метафора и не е въображаемо… Това е истинско присъствие…

— Разбира се, иначе за никакво творчество изобщо не може да става дума. Това е метафизично пространство… — подхвана той, но тя го прекъсна:

— О, не! Той идва при мен, както ти… Той ме научи да летя и на много други неща, които не може да се преразкажат, да се изразят с думи. Ето:

Толкова простичко стихотворение и от него сякаш не личи, че съм летяла, че наистина бях там, където полетът е естествен… като всичко…

— Искаш да кажеш, че това са халюцинации? — разтревожи се Алик.

— Не, не, какви халюцинации! Като теб, като масата… реалност… Но малко по-различна. Не се наемам да го обясня. Аз съм като Пуси — тя погали котката. — Всичко знам, всичко разбирам, но не мога да го кажа. Само че тя не страда, а аз страдам.

— Но, Маша, държа да ти кажа, че го постигаш чудесно. Идеално постигаш всичко.

Той говореше леко и спокойно, но беше безкрайно объркан. „Шизофрения, маниакално-депресивна психоза? Утре ще звънна на Волобуев да я прегледа.“

Волобуев, лекар психиатър, беше приятел на негов състудент, а по онова време още не беше се разпаднало съдружието на лекарската гилдия, наследено от по-добри времена и по-добри традиции.

А Маша му четеше и не можеше да се спре.