Людмила Улицкая - Медея и нейните деца

Дебора Лвовна млъкна за миг, после се разпени с нова страст:

— За какво са ми твоите пари! Плюя на твоите пари! С татко ти никога не сме се интересували от пари! С тия ваши пари ще погубите детето!

Алик се хвана за главата и си влезе в стаята.

Когато събра всички документи, Дебора Лвовна категорично отказа да пътува, но даде разрешението си младите да заминат. Най-накрая подадоха документите и отново на сцената се появи Бутонов. Беше една сутрин. Маша облече Алик младши и го откара при Сандра, после се вдигна до Расторгуево да се сбогува. Сбогуването мина добре. Маша му каза, че идва за последен път, че скоро заминава завинаги и иска да запази в спомените си всичко до последната подробност. Бутонов се развълнува:

— Завинаги ли? Правилно, Маша, правилно. Животът ни е отврат в сравнение със западния, нали видях. Но завинаги…

Маша обиколи къщата, за да я запомни, защото и нея искаше да запази в спомените си. После заедно се качиха на тавана. Тук беше все така прашно и разхвърляно. Бутонов се спъна в счупена седалка от виенски стол, вдигна я:

— Виж.

Центърът на седалката беше целият пробит от удари с нож, наоколо личаха белези от неточни попадения. Той закачи седалката на пирон:

— Това беше основното ми занимание през детството.

Извади нож, отдалечи се към другия край на тавана и го метна. Острието се заби точно насред кръга в стара дупка…

Маша извади ножа и отиде при Бутонов. Той помисли, че и тя ще поиска да цели, но тя го премери в дланта си и му го върна:

— Сега вече знам всичко за теб…

След това гостуване тя започна тихо-кротко да се стяга за емиграцията. Измъкна всичките си книжа от чекмеджетата на бюрото и взе да преглежда кое да хвърли и кое да запази.

Митничарите не позволяваха да се изнасят ръкописи, но Алик имаше един познат в посолството, който обеща да прати Машините писания с дипломатическа поща. Тя седеше на пода сред купища хартии, изчиташе всяка страничка, замисляше се над всяка, изпълнена с тъга. Изведнъж й се стори, че всичко написано е само чернова за онова, което би искала да напише сега или някога…

— Ще направя книга, ще я нарека „Безсъници“.

Стиховете изскачаха от нея завършени като зверове от гора, но винаги с някакъв дефект, с нещо недъгаво в задния крак, в последната строфа. „Знам, има нощно ясновидство, подробностите са във мрак, от всички багри по стените се виждат белите петна. Среднощ изчезва всяко бреме — тревоги, грижи, суетня, — изгрява нощна надареност над тъпотата на деня. Обикнах далнини безсънни и светлия им хоризонт. На дъното утайка съхне, все по-несбъден е сънят…“

Маша много отслабна, още повече изтъня, съвсем изтъня и дневният свят, който за разлика от нощния й се струваше бездарен.

Появи се ангел. Тя отначало не го виждаше, но усещаше присъствието му и понякога рязко се обръщаше, защото имаше чувството, че с много бърз поглед може и да го съгледа.

Когато й се явяваше насън, чертите му бяха по-ясни и частта от съня, в която й се явяваше, беше като снадена цветна част в черно-бял филм.

Той винаги изглеждаше леко различен, умееше да добива човешки вид, веднъж й се яви като учител в бяла дреха на фехтовач и взе да я учи да лети. Те стояха на склона на живо и сякаш леко дишащо възвишение, което също взимаше някакво свое неопределено участие в урока.

Учителят й показа едно място на гръбнака, малко под нивото на раменете и по-дълбоко, където се криеше някакъв мускул или орган, и Маша чувстваше, че ще полети веднага щом научи лекото и точно движение, което ръководи този орган. Тя се съсредоточи и сякаш натисна копче — тялото й започна много бавно да се издига над възвишението и възвишението леко й помагаше да се издигне. И Маша полетя — тежко, бавно, но вече знаеше съвсем ясно какво трябва да прави, за да управлява скоростта и посоката на полета — накъдето иска и до безкрай…

Тя вдигна глава — над нея летяха полупрозрачни хора в силен и волен полет, тя разбра, че също може да полети като тях. И тогава бавно се спусна, без да изпробва изцяло насладата.

Този полет нямаше нищо общо с птичия — никакви разпервания на крила, размахвания, никаква аеродинамика — само усилие на духа…

Друг път ангелът я учеше на хватките на особено словесно-мислено бойно изкуство, каквото не съществува в тукашния свят. Сякаш самото слово беше в ръката й и то бе оръжието й, той го сложи в ръката й, гладко и удобно в дланта й, извърна китката й и смисълът проблесна като остър лъч. Веднага на секундата се появиха двама противници: един отдясно над нея и друг отляво и малко по-ниско. И двамата бяха опасни и опитни врагове, сръчни бойци. Единият блесна към нея — и тя отговори. Вторият от близко разстояние нанесе бърз удар и тя някак по чудо успя да го оттласне.