Людмила Улицкая - Медея и нейните деца

Ника, твоята любовница, за мен повече от сестра, ми казва: въпрос на сантиметри, минути, хормони… Кажи «не»! Ти ми кажи, че «не»! Нима помежду ни нямаше нищо, което да не се измерва в никакви параметри? Но тогава не съществуваш ти, не съществувам аз, няма изобщо никой и нищо, всички ние сме просто механични кукли, а не деца на Господ Бог… Ето ти стихче, скъпи Бутонов, и те моля, кажи «не».

Той прочете писмото и само изхъмка. Като познаваше характера й, очакваше от нея бурни страсти във връзка с разкритата съперница. Но не беше очаквал ревност, изразена така особено, така засукано. Явно страда малката…

След десетина дни, колкото нещата да се уталожат, той се обади на Маша и я попита дали не иска да я закара до Расторгуево. Маша с паузи, с редки „да“ и „не“ — макар че и през телефонното пространство Бутонов усети, че точно това й се иска — се съгласи.

В Расторгуево всичко беше ново, защото беше навалял истински сняг, и то така обилно, че бе затрупал пътечката от портата до вратата, така че за да вкара колата, Бутонов трябваше да разчисти снега с дървена лопата.

Вътре беше студено, сякаш дори по-студено, отколкото навън. Бутонов веднага така я сграбчи, че и двамата се изпотиха. Тя стенеше през сълзи и непрестанно настояваше:

— Кажи „не“!

— Какво „не“, като е „да“, „да“, „да“… — смееше се Бутонов.

После запали печката, отвори изостанала консерва — цаца в доматен сос — и си я изяде. Маша не я докосна. Друго нищо не се намери в къщата.

Решиха да не се връщат в Москва и отидоха пеша до пощата. Маша се обади вкъщи и каза на Дебора Лвовна, че няма да се прибере вечерта, защото е у приятели във вилата им и не иска да се връща по тъмно. Свекърва й побесня:

— Естествено! Не те е грижа за мъжа ти и детето! Ако искаш да знаеш как се нарича това…

Маша затвори:

— Всичко е наред, уведомени са…

Тръгнаха обратно по белия път. Бутонов й показа къщата на Витка Кравчук.

— Искаш ли да го посетим?

— Опазил Бог! — засмя се Маша.

В къщата беше студено, топлината се беше изпарила.

„Следващото ще е камината, догодина ще я оправя“ — реши Бутонов.

Влязоха в кухнята, там беше все пак по-топло. Събраха дюшеци от цялата къща. Тъкмо се стоплиха, Бутонов го присви коремът и той излезе до нужника в двора. Върна се, легна. Маша, рисувайки с пръст по лицето му, заговори за одухотвореността на пола, за личността, която се самоизразява в докосването…

Рибната консерва го накара цяла нощ да тича до нужника, коремът го болеше, безсънната Маша дрънкаше нещо с нежния си гласец с нервно-въпросителен тон.

Той все пак остана любезен и не я помоли да млъкне, просто от време на време, като минеше поредната криза, потъваше в сън. Сутринта, докато се връщаха в града, Бутонов каза на Маша:

— Благодарен съм ти, че докато бях съсипан от тази диария, поне не ми рецитира стихове…

Тя го погледна учудено:

— Рецитирах ти, Валера. Цялата „Поема без герой“ 41 41 Анна Ахматова. — Б.пр. от начало до край…

Маша и Алик не бяха си развалили отношенията, но напоследък почти не общуваха. Още не бяха подали получената покана, защото Алик искаше да напусне работа, преди да си подадат документите, а дотогава трябваше да завърши някаква серия опити.

До късно оставаше в лабораторията, отказа се от дежурствата в „Бърза помощ“. От време на време отнасяше в антикварната книжарница по сак книги — така или иначе, му предстоеше да се раздели с бащината си библиотека. Виждаше, че Маша се тормози, страда, и се отнасяше с нея като с болна.

През декември Бутонов замина за Швеция — за около две седмици, както съобщи, макар че знаеше точно деня на връщането си. Но обичаше свободата. Ника почти не забеляза липсата му. Предстоеше й поредна детска постановка за училищната ваканция, при това най-сетне пристигна Вахтанг и Ника прекарваше цялото си свободно време с него и приятелите му, московски грузинци. Обикаляше ресторантите — ту в Дома на киното, ту театралния.