Людмила Улицкая - Медея и нейните деца

Маша страдаше, опита се да намери поне Ника, за да си говори с нея за Бутонов. Но Ника беше недосегаема. С други приятелки й беше безинтересно и дори невъзможно да говори за него.

Безсънието, което дотогава само се обаждаше, през декември я съсипа. Алик й носеше приспивателни, но изкуственият сън я тормозеше още повече от безсънието: натрапчивите сънища започваха от нещо случайно, но винаги стигаха до едно и също — тя търси Бутонов, настига го, той й се изплъзва, изтича като вода, както в приказките се превръща в най-различни неща, става на пушек, изпарява се…

Тя на два пъти отиде до Расторгуево — само колкото да се качи на Павелецката гара, да стигне до познатата спирка, оттам пеша до къщата му, да постои до портата, да види заснежената къща, тъмните прозорци — и да се прибере. Така убиваше около три часа, най-приятен й беше пътят на отиване.

Минаха две седмици, но той не се обади. Маша звънна в Хамовники. Възрастен уморен женски глас й отговори, че ще се прибере към десет. Но го нямаше нито в десет, нито в единайсет, а на другата сутрин същият глас й каза:

— Обадете се в петък.

— Ама пристигна ли? — плахо попита Маша.

— Нали ви казвам, обадете се в петък! — сопна се жената.

А беше понеделник.

„Върнал се е и не ми се обажда“ — огорчи се Маша. Телефонира на Ника, попита я дали знае нещо за Бутонов. Но Ника не знаеше нищо.

И Маша пак потегли за Расторгуево, този път привечер. Снегът пред портата беше разчистен, портата — затворена и залостена. Колата беше в двора. В бабината част се виждаше лека светлинка. Маша отвори портата. По пътеката до къщата беше натрупал сняг. Тя вървеше почти до коленете в снега. Дълго звъня на вратата — никой не й отвори.

Искаше да се събуди — това толкова приличаше на един от сънищата й. Същата яркост, същата горчилка, и пак така имаше знаци за присъствието му — бежовата му кола, затрупана със снежно одеяло, — но той беше недостъпен.

Маша почака четирийсетина минути и си тръгна.

„Ника е там“ — си каза.

Във влака не мислеше за Бутонов, а за Ника, Ника беше съучастничка в съдбата й от най-ранно детство. Обединяваше ги освен всичко друго, и физическа симпатия. Никините издадени устни с напречни бръчици, резерв за усмивката, трапчинките скрит смях в крайчеца на устните, пукотливите рижи коси — Маша харесваше всичко това от дете, както Ника харесваше нейната миниатюрност, малките й ходила, нейната рязкост, изящността в целия й облик.

Колкото до Маша, тя без колебание би предпочела Ника пред самата себе си. Ника пък не се замисляше за подобни неща, тя си беше самодостатъчна във всичко…

И Бутонов ги свърза сега по някакъв тайнствен начин… Като Наков, който се жени за две сестри… Можеше да се нарекат „съжени“, както има „събратя“. Наков влиза в шатрата, спи със сестрите, спи със слугините, и всичко това е едно семейство… Какво е ревността, ако не вид алчност… Не можеш да притежаваш друг човек… Нека бъде така — всички да са братя и сестри, съпрузи и съпруги… И се усмихна сама на себе си: великият вертеп на Чернишевски, еди-кой си сън на Вера Павловна 42 42 „Какво да се прави“. — Б.пр. .

Нищо единствено, уникално, нищо лично. Всичко е скучно и бездарно. Свободни ли сме или не? Откъде е това чувство за неприличие и срам? Докато стигне до Москва, написа на Ника стихотворение:

Прибра се към дванайсет — Алик я чакаше в кухнята с бутилка хубаво грузинско вино. Беше приключил експериментите и можеше още утре да си пусне молба за напускане. Едва сега Маша окончателно разбра, че скоро ще замине завинаги…

„Чудесно, чудесно, да свършва това позорно затъване“ — помисли си тя. Прекараха дълга вечер с Алик — до четири сутринта. Говориха, споделяха планове, после Маша заспа, без да сънува, хванала Алик за ръка.

Събуди се късно. Дебора Лвовна от няколко дни не беше вкъщи, напоследък начесто и дълго оставаше у болната си сестра. Двамата Аликовци вече бяха закусили и играеха шах. Уютна картинка, дори с котката върху възглавницата на дивана.

„Колко е хубаво! Май започвам да оздравявам“ — каза си Маша, докато въртеше прекалено затегнатата ръчка на кафемелачката.