Людмила Улицкая - Медея и нейните деца

— Стига.

Пръстите му спряха. В бледожълтата ивица с неприятен зеленикав оттенък тя видя двама, мъж и жена. Много млади и стройни. Те се приближаваха като в бинокъл, докато тя не ги позна — родителите й. Двамата се държаха за ръце и се гледаха, майка й беше с познатата светлосиня рокля на тъмносини райета. И беше много по-млада от самата Маша. Жалко, че те не я виждаха.

„Не може“ — разбра Маша. Той пак взе да разглажда с пръсти челото й и натисна някаква точка.

„Акупресурата на Бутонов, точков масаж“ — помисли си Маша. Тя спря ивицата жълта светлина и видя къщата в Расторгуево, затворената порта и себе си пред портата. Колата вътре и мъждивата светлина в бабината част. Мина през портата, без да я отваря, отиде до осветения прозорец, по-точно прозорецът се доближи до нея, тя леко се вдигна във въздуха и с плавно гмурване влетя вътре.

Те не я видяха, макар че тя беше съвсем близо до тях. Можеше да докосне с ръка дългата изпъната шия на Ника. Ника се усмихваше и дори май се смееше, но звукът беше изключен. Маша прекара ръка по гланцовите гърди на Бутонов, но той не усети. Устната му трепна, вдигна се и се видяха зъбите му, единият израснал леко накриво…

— Обърни да се връщаме, моля те — тихо каза Ника на Бутонов, като видя през прозореца рязанското шосе.

— Така ли? — поучуди се Бутонов, но не възрази и направи обратен завой.

Спря на „Усачовка“. Те се сбогуваха сърдечно, с хубава жива целувка, и Бутонов изобщо не се обиди: като не — не. В тези работи никой никому не е задължен. Беше ранна вечер, валеше слаб сняг. Катя с Лиза чакаха майка си и не бяха си легнали.

„Хайде стига с това Расторгуево“ — помисли си Маша и бързо изкачи стълбите за третия етаж…

Маша стоеше в коридора между кухнята и стаята на леденото течение и внезапно я озари — сякаш блесна светкавица, — че веднъж вече бе стояла точно така по нощница на този леден въздух… Сега вратата зад нея ще се отвори и зад нея ще има нещо ужасно… Прекара пръсти от горе на долу през челото си до носа, разтри средната точка на челото: чакай, спри…

Но ужасът зад вратата растеше и тя си заповяда да се обърне — фалшивата врата започна безшумно да се отваря…

Маша се втурна в стаята. Бутна балконската врата — тя се отвори широко, без да скръцне. Студът, който я лъхна отвън, беше празничен и свеж, а смразяващият задушен въздух остана зад гърба й.

Маша излезе на балкона — валеше мек сняг, в него звучеше хилядогласа музика, като че всяка снежинка носеше свой отделен звук, и този миг също й беше познат. Вече се беше случвало. Обърна се — зад вратата на стаята стоеше нещо ужасно, то се приближаваше.

— Ах, знам, знам… — Маша стъпи на кашона от телевизора, от него — на продълговатия цветарник, закачен на ръба на балкона, и направи онова вътрешно движение, което те вдига във въздуха…

Свит на кълбо, спеше мъжът й Алик, в съседната стая в съвсем същата поза спеше синът й. Беше началото на пролетното равноденствие, светъл небесен празник.

Медея получи телеграмата ден по-късно. Раздавачката Катя я донесе сутринта. Телеграми се пращаха в три случая: за рождения ден на Медея, за пристигането на родата и за смърт.

Медея влезе в стаята си с телеграмата в ръка и седна на фотьойла, който сега беше сложен на същото място, където по-рано заставаше тя — срещу иконите.

Доста дълго остана там, мърдайки устни, после стана, изми си чашката и се стегна за път. От есенното боледуване й остана неприятно стягане в лявото коляно, но тя беше свикнала вече с него и се движеше малко по-бавно от обичайното.

После заключи къщата и занесе ключа у семейство Кравчук.

Автобусната спирка беше съвсем близо. Маршрутът бе същият, по който обикновено пътуваха гостите й — от Посьолок до Судак, от Судак до симферополската автогара и оттам до летището.

Тя хвана последния полет и късно вечерта звънна на вратата на Сандрочка на „Успенски“, където никога не беше идвала.

Отвори сестра й. Не бяха се виждали от петдесет и втора — двайсет и пет години. Прегърнаха се, обляни в сълзи. Лида и Вера току-що си бяха отишли. Ника, подута от плач, излезе в антрето и прегърна Медея.

Иван Исаевич отиде да сложи чайника — той се досети, че от Крим е пристигнала по-голямата сестра на жена му. Смътно си спомни за някаква тяхна отдавнашна разпра. Медея свали от главата си вързаната по селски вълнена кърпа, под нея носеше черната си забрадка и Иван Исаевич се изуми от иконописното й лице. Той откри голяма прилика между сестрите.