Людмила Улицкая - Медея и нейните деца

Медея седна на масата, огледа непознатата къща и я одобри: тук беше хубаво.

Смъртта на Маша, огромно нещастие, донесе и голяма радост на Александра Георгиевна и сега тя недоумяваше как човек може да вмества толкова крайни неща.

А Медея, седнала от лявата й страна, не можеше да осъзнае как стана така, че не беше виждала това най-скъпо за нея същество четвърт век — и се ужасяваше. Като че нямаше нито причини, нито обяснения.

— Било е болест, Медея, тежка болест, и никой нищо не разбра. Един приятел на Алик, психиатър, я прегледал, оказва се, преди седмица. Казал, че незабавно трябва да влезе в болница: маниакално-депресивна психоза в остра форма. Предписал й лекарство… Разбираш ли, те всеки момент чакаха разрешението да заминат… И така. Но аз виждах, че не е добре… Не я държах за ръка, както тогава… Никога няма да си го простя… — говореше като на себе си Александра Георгиевна.

— Престани, за Бога, майко! Поне за това не се обвинявай. Специално това е моя вина… Медея, Медея, как да живея сега? Не мога да повярвам… — плачеше Ника, но устните й, природно извити за смях, сякаш се усмихваха…

Погребението стана не на третия ден, както е прието обикновено, а на петия. Направиха й аутопсия. Алик отиде в съдебномедицинската морга някъде при „Фрунзенска“ с двама приятели и Георгий.

Ника вече беше там. Тя обви подстриганата глава на Маша и шията й, на която личеше грубият шев от аутопсията, с къс бял крепдешин и го завърза с плосък възел на слепоочието й, както правеше Медея. Лицето й беше останало недокоснато, восъчно, и красотата му ненакърнена.

Свещеникът на „Преображенка“, при когото Маша ходеше от време на време през последните години, много се опечали за нея, но отказа опело — самоубийца.

Медея помоли да я заведат в гръцка черква. Най-гръцка от московските черкви беше Антиохийският метох. Там в храма „Теодор Стратилат“ потърси игумена, но служителката я разпита най-подробно и докато тя с половин уста и свела очи й обясняваше, че е понтийска гъркиня и от години не е влизала в гръцка черква, се появи стар йеромонах и каза на гръцки:

— Отдалеч надушвам гъркиня… Как се казваш?

— Медея Синопли.

— Синопли? Имаш ли брат монах? — бързо попита той.

— Единият ми брат отиде в манастир в България през двайсетте години, но не знам нищо за него.

— Агафон ли?

— Афанасий…

— Слава на Господа! — възкликна йеромонахът. — Той е в Атон.

— Слава Тебе, Господи! — поклони се Медея.

Двамата се разбираха малко трудно. Старецът не беше грък, а сириец. Неговият гръцки и Медеиният много се различаваха. Над час си говориха, седнали на пейка до кутията със свещи. Той нареди да докарат момичето, щял лично да отслужи опелото…

Когато автобусът с ковчега спря пред черквата, вече се беше събрала тълпа. Семейство Синопли беше представено от всичките си разклонения — ташкентско, тбилиско, вилнюско, сибирско… Към разноцветното злато на иконите, свещниците, одеянията се примеси и многоцветният бакър на рижите им глави.

Между Медея и Александра стоеше Иван Исаевич, широк, с бяло като вар лице и асиметрична бръчка напряко през челото. Старите сестри пред ковчега, украсен с бели и лилави зюмбюли, единодушно си мислеха едно и също: аз трябваше да съм в този ковчег сред красивите цветя, подредени от ръката на Ника, а не горката Маша…

През дългия си живот бяха свикнали със смъртта, бяха се сродили с нея, научиха се да я посрещат у дома, да слагат черно на огледалата, безшумно и строго да живеят по два дни край мъртвото тяло с молитвени псалми, на светлината на свещи… Познаваха и кротката смърт, безболезнена и прилична, познаваха и бандитското незаконно нахлуване на смъртта, когато млади хора загиваха преди родителите си…

Но самоубийството бе непоносимо. Невъзможно беше да се помирят с онзи отлитнал миг, когато абсолютно живото момиче самоволно бе прекрачило в звънтящия водовъртеж на бавните снежинки — вън от живота…

Йеромонахът се появи до ковчега и хорът запя най-красивите думи за земната раздяла… разлъка…

Службата беше на гръцки, дори Медея долавяше само отделни думи. Но всички ясно чувстваха, че в това печално и неясно пеене има повече смисъл, отколкото може да побере и най-мъдрият измежду хората.

Който плачеше, плачеше мълчаливо. Алдона бършеше сълзите си с мъжка карирана кърпа. Гвидас Бияча нервно прокара ръка с кожена ръкавица под очите си. Дебора Лвовна, свекървата, понечи да вие на глас, но Алик кимна на колегите си доктори и те я изведоха от черквата.