Джон Тул - Сговор на глупци

Внезапно съзря отвън, пред вратата, някаква зелена козирка. Да не би мис Трикси да е минала през фабриката и да е решила да се върне през главния вход? Типично в неин стил. Една сутрин отиде до тоалетната и късно същия следобед Гонзалес я намери на тавана във фабриката, заспала върху купчина плат.

Вратата се отвори и в канцеларията влезе един от най-огромните мъже, които беше виждал. Той махна зелената си шапка и отдолу се показа гъста черна коса, наплескана плътно с вазелин така, че да залепне за черепа в стила на 20-те години. А след като и палтото му се свлече, мистър Гонзалес съзря обръчи сланина, натъпкани в тясна бяла риза и разделени по вертикала от широка вратовръзка на цветя. По мустаците явно също можеше да се открие вазелин, защото лъщяха доста ярко. Имаше невероятни синьо-жълтеникави очни, изпъстрени с възможно най-фини розови венички, наподобяващи милиметрова хартия. Гонзалес се замоли едва ли не на глас този бегемот да е кандидат за работа. Беше зашеметен и слисан.

Игнациус се озова в една от може би най-недостопочтените кантори, в които беше влизал. Голи електрически крушки висяха на различни места от лекьосания таван и хвърляха слаба жълта светлина върху изкорубените дъски по пода. Стари кантонерки разделяха стаята на няколко кутийки, във всяка от които се кумеше по едно бюро, лакирано в особен оранжев цвят. През прашните прозорци се откриваше мрачен пейзаж към пристанище „Полънд Авеню“, военната гара, Мисисипи, а в далечина — към сухите докове и покривите на Алджиър отвъд реката. Една грохнала старица влезе, куцукайки, в стаята и се блъсна в кантонерките. Атмосферата напомни на Игнациус за собствената му стая и в знак на одобрение клапата му радостно се отвори. Замоли се едва ли не на глас да го вземат на работа тук. Беше зашеметен и слисан.

— Кажете? — бодро рече издокараният мъж зад лъснатото бюро.

— Ооо, мислех, че госпожата е завеждаща — възможно най-гръмко заяви Игнациус, според когото мъжът бе единственото неприятно нещо в кантората. — Дойдох в ответ на вашата обява.

— Чудесно! На коя точно? — ентусиазира се другият. — Във вестника сме дали две, една за жена и една за мъж.

— И на коя, мислите, се отзовавам?! — изкрещя Игнациус.

— Ами… — напълно се обърка Гонзалес. — Много се извинявам! Аз така, без да мисля. Искам да кажа… Полът няма значение. Можете да се справите и с двете длъжности. Искам да кажа… Полът не е от значение за мен.

— Няма нищо — отвърна му Игнациус. Той с интерес забеляза, че старицата започва да клюма на бюрото си. Условията за работа изглеждаха прекрасни!

— Заповядайте, седнете моля! Мис Трикси ще вземе палтото и шапката ви и ще ги отнесе във ведомствения дрешник. Бихме желали в „Панталони Ливай“ да се чувствате като у дома си!

— Но аз дори още не съм разговарял с вас!

— Не се притеснявайте! Сигурен съм, че ще се спогодим. Мис Трикси! Мис Трикси!

— Кой?! — кресна тя и събори препълнения пепелник на пода.

— Дайте, аз ще ви взема нещата! — Мистър Гонзалес получи плесник по ръката, щом посегна към шапката, но му разрешиха да вземе палтото. — Каква прекрасна вратовръзка! Вече рядко може да се види подобно нещо.

— Принадлежеше на покойния ми баща.

— Моите съболезнования! — рече мистър Гонзалес и сложи палтото в един стар метален шкаф, в който Игнациус съзря същата кесия като тези двете до бюрото на старицата. — А, между другото, това е мис Трикси, една от най-възрастните ни служителки. Познанството с нея без съмнение ще ви достави удоволствие.

Мис Трикси беше заспала и побелялата й глава лежеше върху бюрото сред старите вестници.

— Дааа… — въздъхна най-накрая тя. — А, ти ли си, Гомес? Да не би вече да е станало време да си ходим?

— Мис Трикси, това е един от новите служители.

— Хубаво, едричко момче — заключи мис Трикси и извърна секретиращия си взор нагоре към Игнациус. — Охранено…

— Мис Трикси е при нас повече от петдесет години. Това ще ви даде представа за удоволствието, което нашите служители изпитват от работата в „Панталони Ливай“. Тя е работила при покойния баща на мистър Ливай — много изискан възрастен джентълмен.

— Да, много изискан възрастен джентълмен — повтори мис Трикси, без изобщо да може да си спомни стария Ливай. — Той се отнасяше добре с мен. Винаги намираше блага дума.

— Благодаря ви, мис Трикси — намеси се бързо Гонзалес като конферансие, опитващо се да прекрати естрадно изпълнение, което се проваля с гръм и трясък.