Джон Тул - Сговор на глупци

— Като дойдох тази заран, още беше тъмно — споделяше той в редките случаи, когато мистър Ливай биваше принуден да посети „Панталони Ливай“.

— Сигурно излизаш много рано от къщи.

— Тази сутрин си побъбрих отвън на стълбите с млекаря.

— О, я млъкни, Гонзалес. Взе ли ми билет до Чикаго за срещата между „Беърс“ и „Пакърс“?

— Докато другите дойдат на работа, вече бях затоплил канцеларията.

— Гориш ми газта, а? Стой на студено. Ще ти се отрази добре.

— Докато бях сам, попълних две страници от главната счетоводна книга. Вижте, хванах и един плъх близо до хладилника. Той си мислеше, че още няма никой, но аз го цапардосах с преспапието.

— Я да махнеш скапания плъх! И без това тая дупка ме довежда до пълно отчаяние всеки път, когато дойда тук. Вдигни телефона и ми резервирай стая в хотел за конните състезания.

Е, критериите в „Панталони Ливай“ бяха много занижени. Точността бе достатъчно основание за повишение. Мистър Гонзалес стана директор на кантората и пое контрола над малцината унили подчинени. Той така и не можеше да запомни имената на своите чиновници и машинописки. Имаше периоди, когато те сякаш постъпваха и напускаха всеки ден, с изключение на мис Трикси — осемдесетгодишната помощник-счетоводителка, която в продължение на почти половин век пишеше грешни цифри по счетоводните тефтери. И на идване, и на излизане от работа тя не сваляше зелената си целулоидна козирка, един жест, който мистър Гонзалес тълкуваше като символ на нейната преданост към „Панталони Ливай“. Понякога и в неделя отиваше на черква с козирката, явно бъркайки я с шапка. Не я бе свалила дори на погребението на брат си, но снахата — по-чевръста и малко по-млада от нея, я бе дръпнала от главата й. Въпреки това мисис Ливай бе издала заповед на всяка цена да държат мис Трикси на работа.

Гонзалес позабърса бюрото си с парцал и си помисли за щастието, което му бе донесла работата в „Панталони Ливай“. Всяка сутрин по времето, когато кантората все още бе студена и безлюдна, а пристанищните плъхове беснееха наоколо, той си мислеше за това. Товарните кораби се плъзгаха по реката и ревяха един срещу друг из вдигащата се мъгла, а техните тръби отекваха сред ръждясалите кантонерки. Малката печка попукваше и похъркваше, докато съставните й части се затопляха и разширяваха. Той несъзнателно се заслуша в звуците, които от двайсет години насам възвестяваха началото на работното му време, и запали първата от десетте си цигари за деня. Щом стигнете до филтъра, той угасяше цигарата и изхвърляше пепелника в кошчето. Обичаше да впечатлява мистър Ливай с излъсканото си писалище.

До него се намираше бюрото на мис Трикси с извития сгъваем капак. От полуотворените чекмеджета стърчаха стари вестници. За да не се клати, сред валмата прах под един от ъглите му бе затъкнато парче картон. Вместо мис Трикси една кафява книжна кесия, натъпкана с отпадъци и кълбо канап, заемаше работното й място. От пепелника върху бюрото се бяха посипали фасове. Това бе загадка, която мистър Гонзалес така и не успя да разреши, тъй като мис Трикси не пушеше. На няколко пъти я беше подпитвал, но не бе получил свързан отговор. Имаше нещо магнетично в работното й пространство. То сякаш привличаше всички боклуци в канцеларията и ако се случеше да липсват писалки, очила, портмонета или запалки, те обикновено можеха да се открият някъде из бюрото й. Освен това мис Трикси трупаше всякакви телефонни указатели, като ги складираше в някое от задръстените си чекмеджета.

Гонзалес тъкмо се канеше да потърси някъде там тампона за печат, когато вратата се отвори и тя се намъкна вътре, тътрейки платненките си по дървения под. Носеше със себе си още една кесия, която явно съдържаше подобен асортимент материали плюс канап, само дето най-отгоре й стърчеше и тампонът. Вече две-три години мис Трикси мъкнеше такива кесии със себе си и понякога натрупваше по три-четири до бюрото, без да разкрива никому било за какво са й необходими, било тяхното предназначение.

— Добро утро, мис Трикси — провикна се мистър Гонзалес с жизнерадостния си тенор. — Как сме тази сутрин?

— Кой? А, здрасти, Гомес — отвърна немощно мис Трикси и се понесе към тоалетната, сякаш променяше курса си спрямо посоката на вятъра. Мис Трикси никога не заемаше вертикално положение; тя и подът винаги се срещаха под ъгъл, по-малък от деветдесет градуса.

Гонзалес се възползва от изчезването й, за да си прибере обратно тампона, но установи, че той е покрит с нещо, което на мирис и допир приличаше на мазнина от пушена сланина. Докато го бършеше, се запита колко ли от другите служители ще се появят днес. Веднъж преди около година на работа дойдоха само той и мис Трикси, но това беше, преди компанията да отпусне по пет долара месечно увеличение на заплатите. И въпреки това служителите в „Панталони Ливай“ често напуснаха, без дори да му телефонират. Това бе една постоянна грижа и винаги след пристигането на мис Трикси той гледаше с упование към вратата, особено сега, когато трябваше да започне експедицията на пратките за пролетта и лятото. Ужасно се нуждаеше от още чиновници, това бе самата истина.