Джон Тул - Сговор на глупци

— Какво стана?

— Предпочитам да не го обсъждаме.

— А ходи ли на другите места?

— Явно е, че не съм. Нима ти се виждам в състояние да привлека вниманието на перспективния работодател? Взех съвсем правилното решение да се прибирам час по-скоро у дома.

— Не се натежавай, гълъбче.

— Да се натежавам ли? Че аз, струва ми се, никога не се чувствам „натежал“!

— Е, хайде, гълъбче, не се заяждай. Ще си намериш ти хубава работа! Че нали едва от няколко дни търсиш? — рече майка му и го погледна. — Игнациус, ти с шапката ли беше, докато говори с човека от застрахователната компания?

— Естествено! Канцеларията му не беше отоплена както трябва. И просто не разбирам как служителите на тази компания успяват да останат живи и здрави, щом всеки ден са изложени на такъв студ! А и освен това на всички тези луминесцентни тръби, които им сваряват мозъците и ги заслепяват. Там въобще не ми хареса! Опитах се да разясня на кадровика неудобствата на помещението, но той не прояви никакъв интерес. Държеше се враждебно! — Игнациус чудовищно се оригна. — Все пак предупредих те, че така ще стане, нали? Аз съм един анахронизъм! Хората го разбират и се чувстват оскърбени.

— Горе главата, гълъбче!

— Горе главата ли? Кой вечно пръска из мозъка ти семената на подобни противоестествени премъдрости?

— Мистър Манкузо.

— О, боже мой! Как не се досетих? И той ли е образецът на човека с вдигната глава?

— Трябва да чуеш цялата история за туй как живее клетият човечец! Трябва да чуеш как оня сержант в участъка го…

— Занемей! — Игнациус захлупи едното си ухо и удари по масата с юмрук. — За него повече ни думичка не ще изслушам! Векове наред именно манкузовците са причинявали войни и са разпространявали зарази по света! И ето че злодейският дух на този човек внезапно облада и нашия дом! Той се е превърнал в твой Свенгали 4 4 Герой от романа „Трилби“ на Жорж дьо Морне (1834–1896 г.), зъл гений. — Б.пр. .

— Игнациус, я стига!

— Никакво „горе главата“! Оптимизмът ме отвращава! Перверзия от най-чиста проба! След грехопадението човекът във вселената е обречен на нещастие!

— Аз не съм нещастна!

— Си!

— Не, не съм!

— Охо, и още как!

— Игнациус, не съм нещастна! Иначе щях да ти кажа.

— Ако аз бях унищожил частна собственост в пияно състояние и като резултат захвърлил детето си на вълците, щях горко да се бия в гърдите и да ридая! Щях да падна на колене и да моля за прошка, докато кръв не покапеше от тях! А между впрочем, какво наказание ти наложи свещеникът за извършения грях?

— Да кажа три пъти „Аве Мария“ и веднъж „Отче наш“.

— И нима това е всичко? — Игнациус простена. — Призна ли му какво си сторила? Каза ли му, че си възпряла създаването на изумително прекрасно критическо произведение?

— Ходих на изповед, Игнациус! И всичко казах на отчето. А той ми вика: „Не ми се вижда ти да си виновна, чадо мое. Мене ако питаш, малко си се подхлъзнала по мократа настилка и това е.“ Та рекох му аз и за тебе. Викам му: „Момченцето ми вече пет години си я пише тая историйка, а ме кори, че аз съм го спирала да си драскоти по тетрадките!“ А отчето ми вика: „Така ли? Не ми се вижда туй, дето го е записал, да е много важно. Ти му кажи да се маха от къщи и да върви на работа.“

— Нищо чудно, че съвестта не ми позволява да субсидирам църквата! — Игнациус се оригна. — С камшици е трябвало да те налагат, и то там, в изповедалнята!

— Слушай, Игнациус, утре ще се опиташ някъде другаде. Колко свободни места има в тоя град! Говорихме си с мис Мари-Луиз, дето работи в „Джърман“. Та тя има едно сакато братче, със слухов апарат. Нещо там недочува, нали разбираш? Та той си намерил добра работа във фирмата „Гудуил индъстрис“.

— И аз ли да опитам там?

— Игнациус! Та те назначават само слепи хора и кретени, да правят метли и други такива неща.

— Уверен съм, че тези хора ще се окажат добри колеги.

— Я да хвърлим едно око на днешния вестник. Може пък да са обявили някое хубаво местенце.

— Ако утре пак ще трябва да изляза, то знай, че няма да напусна дома си толкова рано! Днес, докато бях в центъра, напълно ми липсваше чувството за ориентация.

— Та ти излезе чак на обед!

— А се оказа, че при все това не функционирам както трябва. Нощес едва преживях страданието на няколко кошмара. Събудих се целият натъртен и фъфлех.

— Чуй, чуй! Всеки ден я виждам тази обява — рече мисис Райли, като държеше вестника досами очите си. — „Спретнат, трудолюбив човек…“