Джон Тул - Сговор на глупци

— Това за „трудолюбивия човек“…

— „Спретнат, трудолюбив човек, съвестен и способен…“

— Спокоен бе, жена! Я ми го дай — изкомандва Игнациус и измъкна вестника от ръцете на майка си. — Колко жалко, че не си могла да завършиш образованието си!

— Татко ми беше толкова беден!

— Моля ти се! В момента не съм в състояние отново да изслушвам тази покъртителна история! „Спретнат, трудолюбив, съвестен и спокоен!“ Мили боже! Що за чудовище търсят? Опасявам се, че никога не ще мога да работя за концерн, използващ подобен светоглед.

— Прочети и останалото, гълъбче.

— „Чиновническа работа. 25–35 годишен. За подаване на документи: ПАНТАЛОНИ ЛИВАЙ, Индъстриъл канал енд ривър, между 8:00 ч. и 9:00 ч. всеки ден.“ Ясно, това отпада. Никога не ще успея да стигна чак дотам преди девет часа.

— Раничко ще трябва да ставаш, ако ходиш на работа, миличко.

— Не, майко! — Игнациус захвърли вестника върху печката. — Твърде високо съм си настроил мерника. Не бих могъл да издържа на подобен вид работа. Мисля, че нещо от сорта на раздавач ще е далеч по-приемливо.

— Игнациус, голям мъж като тебе не може да върти педалите насам-натам и да разнася вестници!

— Ти навярно би могла да ме превозваш с колата, а аз ще пускам пресата през задното стъкло.

— Я слушай, момче — ядоса се мисис Райли. — Утре ще идеш някъде да направиш опит! Сериозно ти говоря! И най-напред ще се отбиеш на адреса от тая обява! Шикалкавиш ти, Игнациус, знам те аз!

— Хааах! — Той се прозина и изложи на показ мекия си розов език. — „Панталони Ливай“ звучи почти като, ако ли не и по-зле от названията на останалите организации, с които вече осъществихме връзка. Оставам с впечатлението, че вече се рия сред дъното на трудовата борса.

— Почакай, гълъбче, ще видиш! Ти ще се наредиш добре!

— О, боже мой!

Полицаят Манкузо имаше добра идея, която му беше дал не някой друг, а Игнациус Райли. Беше се обадил у тях, за да пита кога ще е възможно на мисис Райли да дойде да поиграе боулинг с него и леля му. Но Игнациус бе вдигнал слушалката и беше изсъскал в нея: „Престани да издевателстваш над нас, монголоиде недни! Ако у теб имаше капка разум, щеше добре да огледаш всички бърлоги като «Нощна веселба», където нас с майчето ни обругаха и ограбиха. Аз за жалост станах жертва на едно коварно и порочно леко момиче. А отгоре на всичко собственицата е нацистка! Едва успяхме да си спасим живота! Върви разследвай тази банда и ни остави на мира, доморазсипнико безсрамни!“

След това мисис Райли бе успяла да изкопчи слушалката от ръцете на сина си.

Ех, как ще се зарадва сержантът, като научи за това заведение! Дори може да го похвали, че се е вслушал в този донос. Той се покашля, застана пред сержанта и рече:

— Попаднах на следа — едно заведение, дето се навъртат леки момичета.

— На следа ли си попаднал? — попита онзи. — А кой те насочи към следата?

— Една позната дама.

— А тая дама откъде ги знае тия заведения? — хвана се сержантът. — Кой я е водил там?

Полицаят Манкузо не можеше да отговори „синът й“. Стари рани можеха да се отворят. И защо разговорите със сержанта никога не вървяха гладко?!

— Самичка е отишла — отвърна най-накрая той, опитвайки се да се спаси някак от опасността, която вече като гилотина висеше над главата му.

— Една дама е ходила самичка на такова място?! — простена сержантът. — Добра дама, няма що! И тя самата сигурно не е далече от „леките“. Изчезвай оттук, Манкузо? И ми докарай някой подозрителен! Нито един не си довел досега! И не ми пробутвай „следи“ от леки женички! Върви си прегледай шкафчето! Днеска си войник! Изчезвай!

Манкузо тъжно се затътри към шкафчето, като се чудеше защо никога не може да угоди на началството. Когато той излезе, сержантът се обърна към един от оперативните работници:

— Пратете някоя вечер един-двама души в „Нощна веселба“. Някоя от ония там може да е проста като гъска и като нищо да е проговорила пред Манкузо. Но не му казвайте. Не ща тоя тъпанар да си приписва заслуги. Ще си остане костюмиран, докато не ми докара някой.

— Знаеш ли, днес получихме още едно оплакване от Манкузо. Този път от жена, която твърди, че дребничък мъж със сомбреро се притискал към нея в автобуса — каза оперативният работник.

— Сериозно?! — замислено промърмори сержантът. — Още едно подобно оплакване и ще арестуваме Манкузо!

Мистър Гонзалес включи осветлението в малката канцелария и запали газовата печка до бюрото си. През двайсетте години служба в „Панталони Ливай“ той винаги пристигаше първи сутрин.