Джон Тул - Сговор на глупци

— Ами, само монахини са, Клод. Божичко, откъде все тия комуниси са ти в главата?

— Може да са заблудили и сестрите.

— Ужас! — натъжи се мисис Райли. — Клетите сестрички! Да работят за банда комуниси!

— Пет пари не давам кой командва там! — викна Санта. — Щом е безплатно и заключват вътре, значи е точно за Игнациус!

— Почне ли да им говори, току-виж, се вбесили и го заключили завинаги — рече мисис Райли, но й мина през ум, че дори тази възможност не е чак толкова за пренебрегване. — А той може и нищо да не вземе от приказките на докторята.

— Ще го накарат те, не бой се. Ще го бият по главата, ще го пъхнат в усмирителна риза и с вода ще го заливат! — рече Санта малко по-въодушевено, отколкото трябваше.

— Айрини, и за себе си трябва да помислиш — обади се мистър Робишо. — Това твое момче, да знаеш — в гроба ще те вкара.

— Така си е я! Кажи й, Клод.

— Е, да му дадем още една възможност — каза мисис Райли. — Може пък да вземе и да се поправи.

— Като продава кренвирши ли? — попита Санта и се хвана за главата. — Божичко! Слушайте, дайте си чиниите да ги накисна в мивката. И хайде после да идем да погледаме оная сладурана Деби Рейнълдс.

Няколко минути по-късно, след като Санта се отби до холчето да целуне майка си на раздяла, тримата се упътиха към киното. Въздухът навън ухаеше — южнякът подухваше, и то не на шега, откъм залива. Свечеряваше се, но все още беше топло. Силна миризма на готвено по средиземноморски рецепти се носеше от кухненските прозорци на всяко апартаментче или къщурка в пренаселения квартал. И всеки един от обитателите сякаш влагаше свой принос, колкото и дребен да бе той, към всеобщата какофония — падаха тенджери, гърмяха телевизори, ехтяха скандали, пищяха дечурлига и се затръшваха врати.

— Енориашите от „Сейнт Одо“ пак са подивели — коментираше умислено Санта, докато тримата бавно се придвижваха по тясното тротоарче, заключено между уличното платно и стъпалата на двуфамилните къщи, издигнати в непоклатими прави редове от пресечка до пресечка. Уличните лампи осветяваха незалесените ивици асфалт и цимент, както и нескончаемите стари, плочести покриви. — През лятото е даже още по-зле. Всички са по улиците до десет-единайсе часа.

— Не ми обяснявай на мене, съкровище — рече мисис Райли, която драматично куцукаше между двамата си приятели. — Не помниш ли, че съм от Дофин стрийт? Колко пъти сме изнасяли столовете на улицата и сме стояли до среднощ да чакаме малко да се поразхлади вкъщи. А какви неща приказват хората тъдява! Боже опази!

— Проклетии, какво друго — съгласи се Санта. — Мръсни уста имат!

— Горкият ми татко… — продължи мисис Райли. — Толкова беден беше! А като си заклещи ръката във вентилатора, хората от квартала имаха наглостта да рекат, че сигурно е бил пиян. Какви анонимни писма получихме, ако знаете! А клетата ми, престаряла леля Бу-бу. На осемдесет години беше! Палела свещица за мъжа си, дето се поминал, и тя да вземе да падне от нощната масичка и да й подпали дюшека! А ония веднага — била пушила в леглото!

— Аз пък викам, че хората са невинни, докато не им се докаже вината.

— И аз тъй мисля, Клод — съгласи се мисис Райли. — Миналия ден му рекох на Игнациус: „Игнациус, аз викам, че хората са невинни, докато не си докажат вината?“

— Айрини!

Прекосиха Сейнт Клод Авеню при кратко затишие на интензивното улично движение и продължиха под неоновите светлини от другата страна. А като минаха покрай едно погребално бюро, Санта се спря и заговори един от опечалените, застанали отпред на тротоара:

— Я кажи, господине, кого ще погребвате, а?

— Старата мисис Лопес — отвърна й мъжът.

— Ами?! Жената на оня Лопес, с малкото пазарче на Френчман стрийт?

— Същата.

— Ай, колко съжалявам! — възкликна Санта. — А от какво умря?

— От сърце.

— Ей, че лоша работа! — прочувствено издума мисис Райли. — Клетичката!

— Стига да бях облечена както трябва — обърна се Санта към мъжа, — веднага щях да вляза да си изкажа съболезнованията. Ама с тия приятели сме тръгнали на кино. Е, благодарим ви.

В мига, в който продължиха, Санта заразказва на мисис Райли за многото несгоди и несрети, с които старата мисис Лопес трябвало да се помирява през окаяното си съществуване. В заключение рече:

— Аз май ще взема да поръчам една литургия за близките й.

— Божичко! — вайкаше се мисис Райли, потресена от биографията на мисис Лопес. — И аз ще взема да поръчам литургия за покой на душата на клетата женица!