Джон Тул - Сговор на глупци

И той отново се умисли над проблема за съхранението. Започваше да се чувства като избягал затворник, който се крие от полицията. А сега накъде? Качи се на първия автобус, дето тръгваше, и се замисли по този въпрос, а автобусът направи завой, кривна по Бърбън стрийт и мина точно покрай „Нощна веселба“. Лана Лий стоеше на тротоара и даваше на джигата наставления за афиша, който окачаше в стъклената витрина пред заведението. Оня захвърли цигарата си и ако не беше такъв точен стрелец, косата на Лана моментално щеше да се подпали. Но в случая фасът прелетя на цял сантиметър от главата й. Тия джиги бяха нещо много нахитрели. Някоя вечер Джордж трябваше да мине из техните квартали и да метне някое и друго яйце. С приятелите му отдавна не бяха замеряли неграта, застанали по тротоарите, профучавайки покрай тях с нечия кола.

Трябваше да се измисли нещо за съхранението! Автобусът пресече Елижън Филдс, а на Джордж все още нищо не му беше хрумнало. И изведнъж… ами да! През цялото време бе стояло пред очите му, а той да не го види! Дощя му се чак да се ритне в пищялките с налчетата на ботушите си за фламенко. Пред погледа му се яви това хубавко, обширно, непромокаемо метално кладенче, тази подвижна банкова касетка, която никой таен агент, колкото и да е печен, нямаше да се сети да отвори; този сейф, обслужван от най-големия олигофрен на света — долапчето за хлебчетата в количката на изкукалия продавач.

— Ей, слушайте — подвикна Санта, която държеше вестника досами очите си. — В кварталното кино въртят страхотно филмче с мъничката Деби Рейнълдс!

— Ех, че е сладурана! — възкликна мисис Райли. — Ти харесваш ли я, Клод?

— Кой? — попита мило мистър Робишо.

— Миличката Дебра Рейнълдс! — отвърна мисис Райли.

— Май не се сещам. Аз не съм много по киното.

— Душичка е тя! — рече Санта. — Какво миньонче! Айрини, ти гледа ли я в онуй страхотно филмче, дето играеше Тами?

— Не беше ли, дето тя ослепяваше?

— Не, момичето ми. Май бъркаш филма.

— О, сетих се за коя си мисля аз, съкровище! За Джун Уаймън. И тя е голяма сладурана!

— Е, и нея си я бива — съгласи се Санта. — Спомням си филма, дето игра глупачката, която изнасилиха.

— Божке, как се радвам, че не отидох да го гледам тоя филм!

— Ех, душко, чудесен беше! Страхотна драма! И ако знаеш само какво й беше лицето на клетичката глупачка, като я изнасилваха. Никога няма да го забравя!

— Някой да иска още кафенце? — попита мистър Робишо.

— Да, сипни ми още малко, Клод — отвърна Санта, сгъна вестника и го запрати върху хладилника. — Как само съжалявам, че Анджело не можа да дойде! Туй клето момче! Каза ми, че щял на своя глава да работи и през деня, и през нощта, само и само да хване някого. И кой го знае къде ли е тази вечер? Да бяхте чули какво ми каза неговата Рита! Излязъл Анджело и накупил един чувал скъпи дрехи, да ги облича, та дано успее да спипа някой тип. Ужасна работа! Но пък това показва колко си обича полицията момчето. Стане ли така, че да го изгонят, това ще го довърши, казвам ви. Дано само им замъкне някой непрокопсаник!

— Тежък път го чака — разсеяно промърмори мисис Райли. Тя се бе умислила какво ли може да значи табелката „МИР ЗА ДОБРОНАМЕРЕНИТЕ ХОРА“, която Игнациус закова на входната врата, като се прибра от работа. Мис Ани се зае да разследва случая още щом табелката се появи, като с крясъци задаваше въпроси иззад кепенците. — Какво ще кажеш, ако някой почне да иска мир, Клод?

— Ще кажа, че е комунис.

Потвърждаваха се най-лошите опасения на мисис Райли.

— Кой иска мир?

— Игнациус окачи пред къщи табела за мир.

— Знаех си аз — ядоса се Санта. — Най-напред искаше крал, сега пък иска мир. Слушай какво ще ти кажа, Айрини. За твое собствено добро е. Това момче трябва да го приберат.

— Ама обеца не носи. Питах го аз и той ми вика: „Не, маминко, не нося обеци.“

— Анджело няма да лъже!

— Може пък някоя мъничка да си слага.

— Обецата си е обеца. Нали така, Клод?

— Така, така.

— Санта, пиленце, каква сладичка Дева Мария си си турила връз телевизора! — възкликна мисис Райли, за да отвлече вниманието им от темата за обецата.

Очите на всички се насочиха към телевизионния приемник до хладилника и Санта рече:

— Ама е хубава, нали? Тя си ни е Майчицата — пазителка на телевизията. На гумена лепка е, та да не я събарям, като тропам насам-натам из кухнята. Купих я от магазина на Лени.

— То там какво ли няма! — възкликна мисис Райли. — И като че е направена от хубава пластмаса, нечуплива…