Джон Тул - Сговор на глупци

— Е, деца, хареса ли ви се вечерята?

— Много вкусна…

— Чудесна беше! — съгласи се мисис Райли. — Колко отдавна не бях похапвала нещо благо!

Санта се оригна.

— Май че бях сложила повечко чесън в пълнените сини домати, но аз чесъна не го икономисвам. И внучетата даже ми го казват. Викат: „Ей, бабче, ти хич не го икономисваш тоя чесън.“

— Сладурчета! — разтопи се мисис Райли, щом стана дума за малките чревоугодничета.

— На мен пък сините домати ми бяха съвсем добре — рече мистър Робишо.

— Щастлива съм само като си чистя къщата и готвя — заяви пред гостите си Санта. — Страшно обичам да направя голяма тенджера кюфтета яхния или каша със скариди.

— И аз обичам да готвя — каза мистър Робишо. — Понякога отменям дъщерята.

— Отмяна си е то я — съгласи се Санта. — Мъж, който знае да готви, е голяма помощ вкъщи, от мене да го знаете! — Тя ритна под масата мисис Райли. — Намери ли си жената мъж, който знае да готви, късметлийка е!

— Айрини, ти обичаш ли да готвиш?

— Попита ли ме нещо, Клод? — Мисис Райли се чудеше на какво ли прилича Игнациус с обеца на ухото.

— Я слез от облаците бе, момиче! — разпореди Санта. — Клод тука те попита обичаш ли да готвиш.

— Да — излъга мисис Райли. — Обичам да готвя. Само дето понякога става толкова горещо в тая кухня, особено лятоска. От уличката никакъв ветрец не полъхва. Но добре, че Игнациус обича да яде боклуци. Дай му няколко бутилки тоник и сладкиши, и той е доволен.

— Печка на ток трябва да си купиш — посъветва я мистър Робишо. — Аз на дъщерята взех една такава. С тях не става толкова жежко като с газовите.

— Откъде толкова пари бе, Клод? — полюбопитства Санта.

— Имам си добра пенсийка от железниците. Четиресе и пет годинки работих там. Чудна златна игла за вратовръзка ми дадоха, като се пенсионирах!

— Колко са били добрички! — обади се мисис Райли. — Та значи не си зле, а, Клод?

— Пък си имам и нещичко за даване под наем. Открай време заделях малко от заплатата, за да купувам по някой и друг имот. Добре си е то да си влагаш парите.

— Ами така де — рече Санта и започна лудешки да върти очи към мисис Райли. — И сега си добре подсигурен, а?

— И още как! Но знаеш ли, понякога ей дотук ми идва от това, че живея с дъщерята и зетя. Искам да кажа, млади са. Свое семейство си имат. Много добре се държат с мен, но друго щеше да съм си в свой дом. Нали разбираш?

— Аз ако бях на твое място, там щях да си стоя — заяви мисис Райли. — Щом щерка ти не е против да живееш при тях, какво по-хубаво! Как ми се ще и аз да имах добро детенце… Благодари се за това, което имаш, Клод.

Санта заби тока си в глезена на мисис Райли.

— Ооох! — изписка тя.

— Божичко, извини ме, душко! Тия големи крака, дето ги имам… Мъчат ли ме, мъчат, ей! И в магазина едва-едва ми намират обувки. Продавачът види ли ме да влизам, вика: „Божичко, ето я пак мисис Баталия! Какво ще правим сега?“

— Не са чак толкова големи — заключи мисис Райли, като погледна под масата.

— Така ти се струва, защото съм ги натъпкала в тия мънички обувки. Ако ги видиш какви са, като съм боса…

— А мойте за нищо не стават — обърна се към двамата мисис Райли. Санта й направи знак да не говори за недостатъците си, но устата на приятелката й трудно можеше да бъде затворена. — Понякога почти не мога да вървя. Все си викам, че май се повредиха, когато Игнациус беше мъничък и все трябваше да го нося на ръце. Божичко, това момче едва проходи. Все падаше ли, падаше. А и беше доста тежичък. Може би от това го хванах тоя артрит.

— Я слушайте вие двамата — бързо взе думата Санта, така че мисис Райли да не започне да описва още някой ужасен недостатък. — Защо не идем да погледаме мъничката Деби Рейнълдс?

— Е, няма да е лошо — съгласи се мистър Робишо. — Аз никога не ходя на кино.

— На кино ли ви се ходи? — попита мисис Райли. — Е, аз не знам… Краката ми…

— О, я тръгвай бе, момиче! Да излезем от тая къща! Мирише на чесън, та не се трае!

— Игнациус май ми каза, че тоя филм нищо не струвал. Това момче гледа всички филми.

— Айрини! — ядоса се Санта. — При тия главоболия, дето ти създава, ти все за него мислиш! Я се събуди ма, жено! Малко мозък ако имаше в главата, отдавна да си го затворила в Благотворителната болница. Там ще му дадат да се разбере! И ще го научат да се държи като хората!

— Амиии! — възкликна мисис Райли и полюбопитства: — А колко ли ще струва?

— Съвсем безплатно е, Айрини.

— Обобществена медицина — заключи мистър Робишо. — Сигурно разни комуниси и техни съратници скитници работят там.