Филип Рот - Синдромът Портной

— Направих го — съобщи тя.

— Сали, о, Сара, не плачи.

— Но аз наистина го направих, Алекс!

— … искаш да кажеш… това е всичко?

— Нима — изпъшка тя — има още ?

— Е, ако трябва да бъда малко по-откровен, искам да кажа, искрен с теб, това ще бъде възнаградено…

— Но той се подува. Ще се задуша…

ЕВРЕИН ЗАДУШАВА ДЕБЮТАНТКА С ПЕНИСА СИ. Абсолвентка на Васар Джорджтаун — жертва на удушаване. Арестуван еврейски адвокат…

— Не и ако дишаш!

— Ще се… ще се задавя…

— Сара, най-доброто лекарство против задуха е дишането. Просто дишай и това е спасението. Нищо повече.

Господ да я благослови — опита се. Но се отказа, зинала:

— Казах ти! — изстена.

— Но ти не дишаше.

— Не мога с това нещо в устата.

— През носа. Все едно че плуваш.

— Но аз не плувам!

„ПРЕДСТАВИ СИ“, настоях и въпреки че направи още един деликатен опит, само след секунда изплува, тресейки се от кашлица и сълзи. Прегърнах я (това чудесно, добронамерено момиче! Убедено от Моцарт да духа, на Алекс! О, мила, като Наташа във „Война и мир“! Нежна млада графиня!). Люлях я, гъделичках я, накарах я да се смее, за пръв път й казах: „Аз също те обичам, скъпа!“ Но за мен не можеше да бъде скрито, че въпреки многото й качества и чар, въпреки предаността, красотата, грацията й на сърна, мястото й в американската история — никога в мен нямаше да има истинска „любов“ към нея, потомката на първозаселниците. Непочтен към крехкостта й! Завистлив към маниерите й. Обиден от семейството й. Не, не, тук има твърде малко място за любов.

Не, Сали Молсби беше подарък, който един син можеше да направи за баща си. Малко отмъщение към мистър Линдабъри за всички онези вечери и недели, които Джак Портной беше прекарал да събира застраховки из квартала на цветнокожите. Малко възнаграждение, изтръгнато от „Бостън и Нортистърн“ за всички онези години на честна служба и експлоатация.

В неделите, когато е достатъчно топло, двайсетина мъже от махалата правят един мач по софтбол от седем начални, като започват в девет и завършват в един следобед. Залогът за всяка игра е долар на човек. Съдия е нашият зъболекар — доктор Улфенбърг, възпитаник на махленския колеж, вечерното училище на Хай Стрийт, което за нас има славата на Оксфорд. Между играчите са месарят, неговият брат близнак — водопроводчикът, зарзаватчията, собственикът на бензиностанцията, където баща ми си пълни колата — всички на възраст между трийсет и петдесет, въпреки че тяхната възраст не ме интересува, за мен те са само „мъжете“. Дори на игрището продължават да дъвчат недопушените си пури. Не момчета, както виждате, а мъже! С кореми! Мускули! Ръце, обрасли с черни косми! А гласовете им — топовни гърмежи, които се чуват през две улици. Представям си гласните им струни — дебели като въжета за простиране, — белите им дробове с размери на дирижабли! Никой не може да им забрани да мотолевят думите и да иска от тях да се изразяват по-ясно! А пък какви безобразни неща говорят! Разговорът на игрището не е разговор, а наръчник на кибика (за това малко момче, което току-що почва да изучава изкуството на осмиването) — весел, особено обидите, които бълваше един човек, наречен от баща ми „Лудия руснак“, Бидерман, собственик на сладкарницата на ъгъла, който имаше не само много смешно, но и много ефектно „колебливо“ странично хвърляне. „Абракадабра“ — вика той и мята така, че можеш да се счупиш врата, ако го проследиш. И винаги гледа да го тури на доктор Улфенбърг: „Сляп съдия, добре, ама сляп зъболекар?“ Мисълта го кара да се плесне с ръкавицата по челото. „Играй, шут такъв — подканя го доктор Улфенбърг, на вид съвсем като Кони Мак в тия перфорирани огромни обувки и панамена шапка, — започвай, Бидерман, ако не искаш да те изхвърля за обида…“ „Докторе, да не би да си учил в зъболекарското училище по Брайлово писмо?“

Междувременно откъм зяпачите долита игрива забележка от един, който на външен вид повече прилича на бетонобъркачка, отколкото на Хомо сапиенс, царя на бакалските стоки Али Соколоу. Ама каква урна отваря (както казва майка ми)! Половината игра обидите летят от неговото място в центъра на полето към базата, а когато дойде редена неговия отбор да бие и той заеме мястото си на първа база, течението обръща посоката си без прекъсване. Без да му пука от това, което става на игрището. Обратното. Баща ми, когато не е на работа в неделя сутринта, идва да поседи и да погледа малко с мен. Той познава Али Соколоу, както и повечето играчи тъй като са ергенували заедно в Сентрал Уорд, преди да се запознае с майка ми и да се премести в Джърси Сити. Казва, че Али винаги си е бил такъв — „истински артист“. Когато Али се впусне към втора база, без да спира мръсотиите и подмятанията към точката за хвърляне (където все още няма батър, и където доктор Улфенбърг все още мете с малката метличка, която е донесъл специално за играта), хората от пейките си умират от смях, ръкопляскат и викат: „Покажи им, Али! Скапи го, Соколоу!“ И тогава неизменно доктор Улфенбърг, който се взема много на сериозно, повече, отколкото се полага на непрофесионалист (и е чист немски евреин), вдига ръка и спира една вече прекъсната от Соколоу игра, като казва на Бидерман: „Бихте ли изкарали този мешугенер 72 72 Луд (идиш) — Б.р. от игрището?“