Филип Рот - Синдромът Портной

Бягам! На път, отново се спасявам — и от какво? От още една, която иска да ме направи светец! Какъвто не съм! И не искам, нито пък възнамерявам да бъда! Не, да говорим за вина от моя страна, би било комично ! Не искам и да чуя ! Ако се самоубие — но тя няма да се реши на такова нещо! Не, ще направи нещо по-отвратително от това — ще се обади на кмета! И затова бягам! А, няма. Аа, ще се обади. Сигурно! И сигурно вече го е направила. Спомняте ли си? Ще те изоблича, Алекс. Ще се обадя по телефона на Джон Линдзи. Ще телефонирам на Джими Бреслин . И е достатъчно шантава, за да го направи! Брислин — ченгето! Геният на градското управление! Господи, нека пукне тогава! Скачай, невежа, разрушителна кучко — по-добре ти, отколкото аз! Само това ми трябва сега — да започне да върти на телеграфните агенции; мога да си представя баща ми, който отива до ъгъла следобед, за да си вземе „Нюарк Нюз“, и ето, думата СКАНДАЛ, изписана с тлъсти букви, а под нея снимка на любимия му син! Или като включи телевизора за новините в седем, кореспондентът на Си Би Ес в Атина интервюира Маймуната от болничното й легло. „Портной, точно така. Главно П, след това О, след това мисля Р, о, по-нататък не помня, мистър Ръд, но кълна се в подмокрената си катерица, че ме накара да спя с една курва!“ Не, не, не преувеличавам: спомнете си за момент характера й и липсата на срам. Какво ще кажете за Лас Вегас? Спомняте ли си отчаянието й? Тогава ще се убедите, че не ме наказва съвестта, каквото и отмъщение да си представя, тя може да си представи същото. И още как! Вярвайте ми, не сме чули последната дума на Мери Джейн Рийд. Предполагаше, че ще спасявам живота й — но аз не го направих . Вместо това я накарах да спи с курви! Така че тя има какво още да каже!

И сякаш за да ме накара да се хапя по задника, под мен всичко е синьо — Егейско море! Тиквенското Егейско! Моето поетично американско момиче! Софокъл! Много отдавна! О, Тикво, скъпа, повтори го. Защо би трябвало да извърша подобно нещо? Жена, която знаеше какво струва! Толкова запазена психически, че нямаше никаква нужда да я спасявам или да изкупвам греховете й. Нямаше нужда от разговори за бляскавата ми съдба! Как ми четеше стихове в Антиох, как ме посвещаваше в литературата, в новото виждане, новото разбиране на изкуството и художествеността… О, защо я зарязах… Не мога да го повярвам — защото тя не искаше да бъде еврейка ? „Вечната нотка тъга…“ „Мрачните приливи и отливи на човешкото нещастие…“

Само че това ли е човешкото нещастие? Аз мислех, че трябва да е по-възвишено! Достойно страдание! Многозначително страдание — нещо подобно на Ейбрахам Линкълн. Трагедия, а не фарс! Това, което имах предвид, бе нещо по-скоро а ла Софокъл. Великият Освободител и т.н. Никога не ми е минавало през ума, че най-накрая ще се опитам да освободя не някой друг, а собствения си хуй. СВОБОДА ЗА МОЯ ИВАНЧО! Ето това е лозунгът на Портной. Това е историята на моя живот, цялата обобщена в четири героични мръсни думи. Пародия! Моите цели, принизени до кура ми. РЪКОДЕЛЦИ ОТ ВСИЧКИ СТРАНИ, ОБЕДИНЯВАЙТЕ СЕ! НЯМА КАКВО ДА ЗАГУБИТЕ ОСВЕН МОЗЪЦИТЕ СИ! Ама че съм лайно! Влюбен в никого и в нищо! Необичан и необичащ! И аха да стана Профюмо на Джон Линдзи! Поне така изглеждаше на един час път от Атина.

Тел Авив, Яфа, Йерусалим, Бир-Ше’ва, Мъртво море, Седом, Ейн Геди и след това на север до Цезарея, Хайфа, Акко, Тиберия, Сафьед, Горна Галилея… по-скоро сън, отколкото истина. Не че се поддавам на чувства. Сблъсках се с много по-невероятни неща в Рим и Гърция покрай моята компаньонка. Не, за да осмисля поне донякъде импулса, който поначало ме накара да се метна на самолета на Ел Ал, за да се превърна от объркан беглец отново в мъж, господар на волята си, осъзнаващ намеренията си, вършещ това, което иска, а не това, което се налага, отправих се на обиколка из страната, като че ли пътуването бе предприето нарочно, предварително премислено, желано и по смислени, пък били те и конвенционални причини. Да, вече ще добия (след като по необясним начин съм тук), както се казва, горчив опит. Ще се променя за добро в края на краищата, което е моя черта. Или беше, нали? Затова ли все още чета с молив в ръка? За да се уча? Да стана по-добър? (от кого?) Така изучавах географските карти в леглото си, купувах си исторически и археологически текстове и ги четях, докато ям, наемах екскурзоводи, коли — упорито търсех и видях всичко, което можах в този зной, гробници, синагоги, крепости, джамии, храмове, пристанища, руини, нови, стари. Посетих пещерите Кармел, прозорците на Шагал (аз и стотина баби от Детройтския Хадасах 74 74 Еврейско общество (идиш) — Б.р. ), Юдейския университет, разкопките Бет Ше, на, пропътувах зелените кибуци, обжарените пустини, непристъпните застави по границите из планините, изкачих се малко и по Масада под артилерийския обстрел на слънцето. И открих, че всичко, което виждам, мога да асимилирам и разбера. История, природа, изкуство. Даже пустинята Негев — тая халюцинация — почувствувах като истинска и принадлежаща на този свят. Пустиня. Но това, което беше невероятно и страшно за мен, по-необикновено от Мъртво море и дори от драматичната пустош на Цин, където скитах един зловещ час под лъчите на палещото слънце между белите скали, сред които (както разбрах от пътеводителя) са се скитали племената на Израел (откъдето взех като сувенир — и сега ми е в джоба — такъв камък, какъвто, както ме информира екскурзоводът, Зипорах е използвал за обрязването на Мойсей…), това, което придаде на цялото ми пътуване нелеп облик, бе един прост, но напълно неправдоподобен (за мен) факт: аз съм на еврейската земя. В тая страна всички са евреи.