Филип Рот - Синдромът Портной

Следобед се запознавам с млада жена, зеленоока и мургава, която е лейтенант в еврейската армия. Вечерта лейтенантът ме завежда в един бар на пристанището, чиито клиенти според нея са предимно рибари и докери. Еврейски рибари и докери? Да. Аз се засмивам и тя ме пита какво толкова смешно има. Дребната й пищна фигура, пристегната в средата с широк военен колан, ме възбужда. Що за решителна, хладнокръвна и без всякакво чувство за хумор миньонка! Не зная дори дали ще ми позволи да й поръчам нещо (даже и да говорех езика). „Кое ти харесва повече — пита тя, след като всеки от нас е пресушил по бутилка еврейска бира, — трактори, булдозери или танкове?“ Аз пак се засмивам.

Каня я в хотела. Вече в стаята ние се боричкаме, целуваме се, започваме да се събличаме и изведнъж аз загубвам ерекция.

— Виждаш ли — казва лейтенантът, сякаш подозренията й напълно са се потвърдили, — ти не ме харесваш. Изобщо.

— Харесвам те, разбира се, че те харесвам — отговарям аз. — Откакто те видях в морето, толкова много ми харесваш. Гладичка си като малко тюленче… — Но после засрамен, смутен и разкрит от това спипване, избухвам: — Но може да съм болен, разбираш ли? Няма да е честно.

— И това ли намираш смешно — изсъсква тя, сърдито си навлича униформата и си заминава.

Сънища! Де да бях ги имал! Но аз нямам нужда от сънища, докторе. Затова и почти не сънувам — защото вместо сънища си имам този живот. При мен всичко става посред бял ден! Изкривеното и мелодраматичното — това е ежедневието ми. Странните съвпадения в сънищата, символите, ужасяващо смешните ситуации, странните злокобни знаци, случайностите пониженията, странните удари на съдбата — кога за добро, кога за зло, — които хората преживяват насън, при мен се случват наяве! Познавате ли някой друг, дето майка му наистина да го е заплашвала с нож? Кой друг е имал късмет собствената му майка да го заплашва направо с кастриране? Кой друг, при това с такава майка, е имал тестис, дето не е искал да си отиде на мястото? Орех, който трябваше да бъде примамван, глезен, убеждаван , упояван, за да го накараш да слезе да си живее в скротума като човек! Познавате ли някой друг да си е счупвал крака, докато преследва шикси ? Или да се изпразни в окото си, когато е за пръв път с мадама? Или да намери истинска жива маймуна насред улиците на Ню Йорк, момиче, пристрастено към банани? Докторе, може би другите пациенти сънуват — при мен всичко се случва наяве . Моят живот е без латентно съдържание. Съновиденията се случват! Докторе, на мен не можа да ми стане в Израел! И това ако не е символизъм, буби ? Ненадминат съм! Не можах да задържа ерекцията си в Обетованата земя! Поне не когато имах нужда от това, не когато го исках, не когато имаше нещо много по-примамливо за завиране от собствената ми ръка. Но както се оказва, желе не може да се напъха в нищо. А аз предлагам на това момиче желе. Пандишпан! Някакъв си мек напръстник. А през цялото време тази малка самоуверена лейтенантка вее гордо израелски цици и очаква да бъде яхната от някакъв командир на танк!

И после пак, само че още по-лошо. Моето последно падение и унижение — Наоми, еврейската ми Тиква, Героинята, тази безразсъдна, червенокоса, луничава яка чиновничка! Взех я на стоп за Хайфа от един кибуц близо до ливанската граница, където била при родителите си. Беше на двайсет и една години, висока почти един и осемдесет и изглеждаше като човек, който продължава да расте. Родителите й били ционисти от Филаделфия, които се преселили в Палестина точно преди избухването на Втората световна война. След военната си служба Наоми решила да не се връща в кибуца, където била родена и отгледана, а да живее с млади местни евреи, за да чистят камъни от черната вулканична скала в едно пусто място сред планините близо до границата със Сирия. Работата била тежка, условията за живот били примитивни и винаги съществувала опасност от нападение на сирийски диверсанти, въоръжени с ръчни гранати и пехотински мини. А на нея й харесвало. Достойно за възхищение, смело момиче! Да, еврейска Тиква! Дава ми се втора възможност.

Интересно. Моментално я свързвам с Тиквата, която зарязах, а всъщност на външен вид тя прилича на майка ми. По цвят, по размер, дори по характер тя се оказва човек, който постоянно намира кусури, и мой професионален критик. Мъжете, които има, трябва да бъдат идеални. Но аз оставям сляп за всичко: не виждам приликата между това момиче и снимката на майка ми от гимназиалния албум.