Филип Рот - Синдромът Портной

Но как само се бранеше тази едра селска пичка! Тази бивша пехотинка! Тази заместителка на майка ми. Възможно ли е да е така! О, моля ви, не може да е толкова просто. Не и при мен! Или в случай като моя, всъщност не може да бъде достатъчно просто. Нима само защото имаше червена коса и лунички, това я правеше според моето еднопосочно подсъзнание майка ми? Само защото тя и жената от моето минало са наследници на същата бледа полска жилка евреи? Тогава това е кулминацията на Едиповата драма, докторе. Още малко фарс, приятелю! Трудно мога да го преглътна, страхувам се. „Едип цар“ е известна трагедия, шмук 78 78 Бижу (идиш). — Б.р. , а не нов виц! Ти си садист, ти си мошеник и въшлив комедиант! Искам да кажа, че не е много за смях, доктор Шпилфогел, доктор Фройд, доктор Кронкайт! Какво ще кажете, да отдадем дължимото, копелета такива, на Достойнството на човека? „Едип цар“ е най-ужасяващата и сериозна пиеса в историята на литературата, а не цирк!

Да благодаря на бога за гиричките на Хиши. След неговата смърт те останаха за мен. Когато бях на четиринайсет-петнайсет години, аз ги изнесох в задния двор и там на слънце ги вдигах ли, вдигах. „Ще си докараш някоя цура от тия работи — предупреждаваше ме майка ми от прозореца на спалнята си. — Ще настинеш както си по плувки.“ Изписвах си книжки от Чарлз Атлас и Джо Бономо. Живеех само заради гледката на собствения си торс в огледалото на спалнята. Надувах перки под дрехите в училище. Разглеждах бицепсите си на ъгъла на улицата. Възхищавах се на вените си в автобуса. Някой ден някой ще направи грешката да ми посегне и само ще съжалява! Но, слава богу, никой не ми посегна.

Освен Наоми! Заради нея значи е било всичкото пуфтене и блъскане под неодобрителния поглед на майка ми. Това не означава, че тя нямаше надмощие в бедрата и прасците, но в раменете и гърдите аз бях по-добър и успях да я съборя под мен, напъхах език в ухото й и вкусих от мръсотията на нашето еднодневно пътешествие, всичката тази свещена прах.

— О, как ще те начукам, еврейко — прошепнах злобно.

— Ти си луд! — и тя се надигна с цялата си мощ. — Ти си луд за връзване.

— Не, не, о, не — изръмжах. — О, не, трябва да ти се даде един урок, Наоми — и я натиснах яко, за да й дам урока: о, целомъдрена еврейко, нещата се обърнаха! Сега ти се защитавай, Наоми, обясни на целия кибуц вагиналното си течение! Мислиш, че са се ядосали заради ония часовници! Почакай само да подушат това! Какво ли не бих дал да бъда на събранието, когато ще бъдеш обвинена в заразяване на гордостта и бъдещето на Цион! Тогава може би ще изпиташ необходимото страхопочитание към нас, психоневротизираните еврейски мъже! Социализмът съществува, но съществуват и спирохетите, любов моя! Така че това за теб е въвеждане в мръсната страна на нещата, скъпа! Сваляй тези патриотични военни гащи, отключи крепостта между тези бутове, кръв от моята кръв, разтвори тази месианска Юдейска дупка! Приготви се, Наоми, имам намерение да отровя органите ти за възпроизводство! На път съм да променя бъдещето на расата!

Но, разбира се, не можах. Близах ушите й, смуках мръсния й врат, забивах зъби в навитите и плитки… И после, когато може би всъщност тя почти престана да се съпротивлява под моите усилия, аз се изтърколих настрани и останах да лежа победен до стената — по гръб.

— Няма смисъл — казах. — Не може да ми стане тук.

Тя се изправи. Наведе се над мен. Пое си дъх. Погледна надолу . Стори ми се, че ще сложи крак на гърдите ми. Или може би ще ме срита хубаво. Спомням си как, когато бях дете, прикачвах допълнителни листове към тетрадките си. Как се стигна до това?

— Им-по-тен-тен в Из-ра-ел, да-да-да — изпях по мелодията на една стара приспивна песен.

— Това друга шега ли е? — попита тя.

— И още една, и още една… Защо да се отричам от себе си?

После тя каза нещо мило. Можеше да си го позволи, разбира се, там, от високото:

— Би трябвало да се върнеш в къщи.

— Разбира се, точно от това имам нужда, да се върна в изгнание.

И високо, високо над мен тя се изхили. Тази здрава монументална Сабра! Тренираните й крака, утилитарните й шорти, белязаната от битката риза без копчета — благодетелната усмивка на победител! И в грубите й, обути в сандали крака, това… това какво? Този син! Това момче! Това бебе! Алекзандър Портноа! Прот-нос! Портной ой-ой-ой!

— Я се виж там, горе — казах. — Колко сте големи жените! Виж се колко си патриотична! Ти наистина обичаш да побеждаваш, нали, скъпа? Знаеш как да го постигаш! Ау, ти си безгрешна! Направо страхотна — каква чест да те срещна. Случай, вземи ме със себе си, героиньо! Там в планините. Ще разчиствам камъни, докато капна, ако това е нужно, за да стана добър. Защото, за да не бъда добър и добър, и добър, и добър, нали? Да живея само в съответствие с принципите! Без компромиси! Нека другите да са лошите, нали? Нека гоите си правят касапници, нека вината падне само върху тях. Ако съм се родил, за да бъда жесток към себе си, така да бъде! Изнурителен и приятен етичен живот, изпълнен със саможертва, изобилствуващ на задръжки! Добре звучи. О, направо ги усещам тези скали! Какво ще кажеш, вземи ме със себе си в чисто Портнойското съществувание!