Филип Рот - Синдромът Портной

Ето колко откачен и истеричен съм бил в Израел. Само минути след като я качих в колата, вече сериозно се питах: „Защо не се оженя за нея и не остана? Защо не отида в планината и не започна нов живот?“

Веднага подехме сериозен разговор за човечеството. Тя постоянно издигаше разпалени лозунги, които ми напомняха за онези от моето юношество. Справедливо общество. Всеобща борба. Свобода на личности. Живот, отдаден на обществото. Но колко естествено, мислех си, се проявяваше нейният идеализъм. Да, това беше моят тип момиче — невинно, добродушно, зафтих 75 75 Сочно (идиш). — Б.р. , непретенциозно и недоебано . Разбира се! Не ми трябват кинозвезди, манекени, курви или някаква подобна комбинация. Не ми трябва сексуална ексцентричност цял живот, нито пък ми се ще да продължавам с тази мазохистична ексцентричност. Не трябва ми скромност, здраве, трябва ми тя!

Говореше английски прекрасно макар малко книжно — със съвсем лек европейски акцент. Не преставах да я разглеждам и да търся признаците на онова американско момиче, което би била, ако родителите й никога не бяха напускали Филаделфия. Това можеше да е сестра ми , мисля си, още едно едро момиче с високи идеали. Даже си представям как Хана би емигрирала в Израел, ако не беше намерила Морти да я спаси. А мен кой щеше да ме спаси? Моите шикси ? Не, не, аз тях спасявам. Не, моето спасение явно е в тази Наоми! Носи косите си по детски, на две дълги плитки — номер, разбира се, техника на сънищата, ако изобщо има такива, измислена специално, за да не мога да си спомня веднага снимката от гимназиалния албум на Софи Гински. Софи Гински, която класът „Рижата“ нарече и която ще стигне далече с душа богата и ум в главата. Вечерта, след като прекарахме деня (по моя молба) в разходки из древния арабски град Акко, Наоми нави плитките си около главата като бабичка. Спомням си как си помислих: „Колко е различна от оная манекенка с нейните перуки, фибички и шнолки, и часове, прекарани при фризьора. Как ще се промени животът ми! Нов човек — с тази жена!“

Плановете й бяха да спи в спалня с чувал на открито. Беше в едноседмична ваканция далеч от комуната. Пътуваше с малкото пари, които семейството й бе дало като подарък за рождения ден. Най-фанатично настроените от приятелите й никога не биха одобрили такъв подарък, разказваше ми тя, и вероятно биха я осъдили за това, че го е приела. Тя ми преразказва един остър спор, който избухнал в кибуца на родителите й, когато била още малко момиченце, за това, че някои хора имали часовници, а други не. Най-накрая след няколко разгорещени събрания членовете на кибуца решили да носят часовниците по ред на всеки три месеца. През този ден, по време на вечеря, а после, докато се разхождахме по романтичния кей на Акко, аз й разказах за своя живот. Попитах я дали би дошла с мен в хотела в Хайфа да пийнем по нещо. Тя се съгласи, имала какво да ми каже във връзка с моя разказ. В този момент ми се прииска да я целуна, но си помислих: „Ами ако имам някаква венерическа болест?“ Все още не бях ходил на лекар, отчасти понеже не ми се щеше да споделям с други хора, че съм имал контакт с проститутка, но най-вече защото нямах никакви симптоми. Явно нищо ми нямаше и нямах нужда от лекар. Въпреки всичко, когато я попитах дали ще дойде в хотела, потиснах желанието си да притисна устни към нейната неопетнена социалистическа уста.

— Американското общество — каза тя, като пусна сака и спалния си чувал на пода, в продължение на лекцията, която бе започнала, докато се прибирахме с колата покрай залива на Хайфа — не само търпи груби и несправедливи отношения между хората, но и ги насърчава. Нима това може да се отрече? Не. Съперничество, конкуренция, завист, ревност и всичко лошо в човешкия характер се подхранва от системата. Вие всъщност измервате щастието и успеха чрез такива гнили стандарти като притежания, пари и собственост. Между другото — продължава тя, като се настанява с кръстосани крака върху леглото — голяма част от вашето население е лишено от минималните предпоставки за нормален живот. Не е ли така? Защото вашата система в основата си е експлоататорска, сама по себе си унижаваща и несправедлива. Следователно Алекс — тя изговаряше името ми като строг учител, в тона й се чувствуваше заплаха, — в такова общество никога не може да съществува нещо подобно на истинско равенство. И това е неоспоримо, не може да не се съгласиш, ако изобщо си честен. Например ти какво постигна с твоите разследвания по скандала с онези телевизионни състезания? Поне нещо? Нищо, ако мога така да се изразя. Ти разкри корупцията на отделни слаби личности. Но що се отнася до системата, която ги е научила на тази корупция, върху нея не си оказал и грам ефект. Системата си е останала непоклатима. Системата е ненакърнена. И защо? Защото, Алекс — аха, започва, — ти самият си корумпиран от тази система като мистър Чарлз Ван Хорн. (По дяволите, все още несъвършен! Брей!) Ти не си враг на системата. Дори не си заплаха за системата, както си мислиш. Ти си просто един от нейните полицаи, платен работник, съучастник. Извинявай, но трябва да ти кажа истината: мислиш си, че служиш на справедлива кауза, но си само лакей на буржоазията. Вашата система е сама по себе си експлоататорска, жестока и нечовешка, чужда на човешките ценности, а твоята професия е да се опиташ да покажеш, че тази система е легитимна и морална, като действуваш така, сякаш справедливостта, човешките права и достойнство, могат да съществуват в такова общество, когато явно нищо подобно не е възможно. Знаеш ли, Алекс — сега пък какво? — знаеш ли защо хич не ме е грижа кой носи часовник или дали ще приема пет лири като подарък от моите „преуспели“ родители? Знаеш ли защо тези спорове са глупави и не мога да ги търпя? Защото аз знам, че само по себе си — разбираш ли, сама по себе си! — да, разбирам! Английският колкото и да е странно, случайно е моят роден език! — сама по себе си системата, в която живея аз (и то по собствено желание, това също е особено важно — по собствено желание!), тази система е хуманна и справедлива. Докато комуната притежава средствата за производство, докато всички нужди се задоволяват от комуната, докато никой няма възможност да натрупа богатство или да живее от принадената стойност от труда на друг, дотогава същността на кибуца е непроменена. Всеки човек има достойнство. В най-широк смисъл съществува равенство. И това всъщност е най-важното.