Филип Рот - Синдромът Портной

Наистина затрогваща картинка. Седя на дървените пейки успоредно с първа база, заврял съм нос и бейзболната си ръкавица и душа този възкисел пролетен букет от миризми — пот, кожа, вазелин, — и се скъсвам от смях. Не мога да си представя, че бих могъл да живея на друго място освен тук. Защо да заминавам, защо да напускам, когато тук има всичко, което бих могъл да пожелая? Подигравките, шегите, преструвките, закачките — такава веселба! Прекрасно е! Но въпреки всичко те са истински и сериозни до смърт! Би трябвало да ги видите в края на играта, когато доларите трябва да се сменят притежателите си. Не му убеждавайте, че не са сериозни! Победата и загубата не са шега… и въпреки всичко са! Това ме очарова най-много. Колкото и да е жестока борбата, те не могат да спрат да се кривят и правят на клоуни. Разиграват комедия. Колко бих искал да съм голям и да стана истински евреин! Да живея завинаги в Уикуйек, да играя софтбол на Ченслър авеню от девет до един всяка неделя, чудесна комбинация от клоун и състезател, кибичещ хитрец и опасен батер.

И къде си го спомням всичко това? Кога? Докато пилотът, капитан Майърсън, прави последен кръг над Тел Авивското летище. Залепил съм лице на прозореца. Да, мисля си, бих могъл да изчезна, да сменя името си и никой повече да не чуе за мен — после Мейърсън прави завой и за пръв път виждам Азиатския континент. Гледам от две хиляди фута Израелската земя, там, където се е появил еврейският народ, а в същото време ми се натрапва споменът за неделните игри на софтбол в Ню Йорк.

Възрастната двойка до мен (Една и Феликс Соломон), които само за час полет успяха да ми разкажат всичко за своите деца и внуци в Синсинати (разбира се, с помощта на куп снимки), сега се смушкват един друг и заедно клатят глави в мълчаливо задоволство, дори побутват някакви техни приятели през пътеката, двойка от Маунт Върнън, с която току-що са се запознали (Силвия и Бърни Пърл) и последните двама също се обръщат, за да видят как един висок добре изглеждащ, млад еврейски адвокат (и неженен! Чудесна партия за нечия дъщеря!) изведнъж започва да плаче, когато самолетът докосва еврейската земя. Въпреки че това, което предизвиква сълзите, не е причината, за която си мислят хората — първото зърване на родната земя, прибирането в къщи от дълго изгнание, а гласът, който чувам в ухото си на малко деветгодишно момче — моят глас, искам да кажа. На девет. Аз на девет години. Едно нацупено, намръщено, дръзко хлапе, в чийто глас винаги позира тонът на недоволството („като че ли — както казва майка ми — светът му е длъжен, а пък е само на девет години“), но все пак весело и засмяно, не забравяйте това! Ентусиаст! Романтик! Имитатор! Деветгодишно влюбено в живота дете! Изпълнено с невинни детски мечти! „Отивам на игрището!“, провиквам се към кухнята, а между зъбите ми — влакна от пушена сьомга като хирургически конци. „Отивам на игрището, мамо“, като потупвам с ръка бейзболната си ръкавица. „Ще се върна около един…“ „Чакай малко! Колко е часът? Къде отиваш?“ „На игрището“ крещя, много силно, за да бъда чут, излиза сякаш съм сърдит, но без съответните последствия, „… да гледам мъжете!“

И това е фразата, която ме разчувства, когато докосваме Eretz Israel 73 73 Израелска земя (идиш) — Б.р. : да гледам мъжете.

Защото обичам тези мъже! Искам да порасна, за да бъда един от тях! Да се връщам в къщи за неделния обед в един часа, чорапите, изсулени след двайсет и един ининга софтбол, бельото, вмирисано като на тежкоатлет, а в мускула на ръката, с която мятам — леко туптене от ниските и красиви топки, които съм пускал цяла сутрин, за да задържам противника: за косата разрошена, между зъбите пясък, краката отмалели, а стомахът свит от смях, с други думи, превъзходно усещане, един як евреин, превъзходно изтощен… Насочвам се към къщи за рехабилитация… и при кого? При моята съпруга и моите деца, при моето собствено семейство — в Уикуейк! Бръсна се и вземам душ — поточета мръснокафява вода се стичат по лицето ми, ах, че е хубаво, ах, да, истинско удоволствие, да стоиш така и почти да се щавиш с вряла вода. Това ми се струва толкова мъжествено — да превръщам болката в удоволствие. После нахлузвам чифт леки джинси и прясно изпрана „каубойска“ риза — супер! Свиркам си някаква известна мелодия, възхищавам се на бицепсите си, прекарвам един парцал по обувките си, за да светнат, а междувременно децата прелистват неделните вестници (очите им са точно с цвета на моите) и се хилят на килима в дневната, съпругата ми, мисис Алекзандър Портной, слага масата в столовата — майка ми и баща ми ще ни дойдат на гости, ще влязат всеки момент, както правят всяка неделя. Ама бъдеще, а! Просто и задоволително! Изтощителна и освежаваща игра на софтбол, в която изразходваш енергията си — това за сутринта, — а следобед, препълнената със задушено чиния на семейния живот и вечер три пълни часа от най-добрата забавна радиопрограма в света; да, тъй както аз съм се наслаждавал на щуранията на Джак Бени из банковия трезор в компанията на баща ми, на разговорите на Фред Алън с мисис Нусбаум и Фил Харис с Хранки Ремли, така и моите деца ще се забавляват с тях заедно с мен и тъй нататък до стотното коляно. И след това, след Кени Бейкър, аз заключвам предната и задната врата, угасям всички лампи (проверявам, както прави баща ми, дори и втори път проверявам газа, да не загубим живота си през нощта). Целувам красивата си сънена дъщеричка и умния си сънен син — и в ръцете на мисис А. Портной, тая мила и нежна (и в сладникавите ми, но умерени фантазии — безлика) жена, потушавам огньовете на обзелите ме желания. Сутринта слизам в центъра на Нюарк, до съдебната палата на Есекс, където прекарвам работния си ден в търсене на справедливост за бедните и онеправданите.