Филип Рот - Синдромът Портной

Представете си какво ми беше, когато научих, че поколения наред семейство Молсби са погребвали мъртъвците си в Ню Бери Порт, Масачузетс, а поколения от семейство Абътс — в Салем, Земя, в която моите деди лежат, земя на моите горди предци… Точно. А, и още: пред мен беше едно момиче, чиято майка настръхваше от звука на името „Елинор Рузвелт“. А самото то е седяло на коленете на Уендел Уилки в Хоуб Сауид, Флорида, през 1942 година (по времето, когато баща ми се е молил за Хранк Рузвелт по празниците, а майка ми го благославяше пред запалената свещ в петък). Сенаторът от Кънектикът е делил една стая с татенцето й в Харвард, а батко й „Паунч“, възпитаник на Йейл, е имал място на Нюйоркската борса и (какъв късмет бих могъл да извадя) играел поло (игра, която се води от гърба на коня!) в събота следобед някъде из окръг Уестчестър, докато си карал учението. Тя би могла да се роди Линдабъри, както разбирате. Дъщеря на шефа на баща ми! Ето ви едно момиче, което знаеше да кара яхта, знаеше да си изяде десерта с два сребърни прибора (парче кекс, което инак можеш да хванеш с ръка; трябваше да я види човек как работи с ножа и вилицата — като китаец и пръчици! Какви ли не номера беше научила в тоя затънтен Кънектикът!). Дейности, които можеха да бъдат причислени към екзотичното и даже към забраненото, тя изпълняваше толкова леко, просто ей така — и аз бях онемял (въпреки че това не беше всичко) като Дездемона, чула за човекоядците. Попаднах на една изрезка от вестник в дневника й, една колонка, озаглавена „Дебютантката на деня“, която започваше така: „Патици, пъдпъдъци и фазани, по-добре избягвайте Ню Канаан тази есен, защото САРА АБЪТ МОЛСБИ, Сали, дъщеря на мистър и мисис Едуард Х. Молсби, открива ловния сезон. Стрелбата — с пушка, докторе, — стрелбата е едно от хобитата на открито на госпожицата. Тя обича също да язди, а това лято ще опита късмета си и с въдица.“ А сега внимавайте, мисля, че тази история ще заинтригува всекиго: „ще опита въдицата си срещу някои от тези пъстърви, които плуват около «Уиндвю» — лятната й фамилна резиденция“!

Но имаше нещо, което Сали не можеше — да ми духа. Да изпразни пушката си по една малка крякаща патка — чудесно, — но да налапа кура ми, това е извън възможностите й. Съжалявам, каза тя, ако го приемаш толкова навътре, но това е нещо, което не бих могла да опитам. Не бивало да се държа така, сякаш това е лична неприязън, защото нямало нищо общо с мен като индивид… О, нима? Дръжки! Да, мен ме вбесяваше точно убеждението ми, че ме дискриминират. Баща ми не можеше да се издигне в „Бостън и Нортистърн“ точно по същата причина, поради която Сали Молсби не желаеше да го надуе. Има ли справедливост на тоя свят? Къде е Еврейската антиклеветническа лига…?

— Да, но аз го искам, това не е въпрос на „необходимост“! Аз искам …

— Е, аз пък не.

— Но защо?

— Защото не искам.

— По дяволите, това може да бъде отговор на едно дете, Сара — „защото“! Посочи причина!

— Аз… Аз просто не искам, това е.

— Но това ни връща отново на въпроса „защо“? Защо?

— Не мога, Алекс, просто не мога.

— Посочи ми поне една основателна причина!

— Моля те — отвърна тя, знаейки правата си, — мисля, че не е необходимо.

Да, не беше необходимо, защото за мен отговорът беше достатъчно ясен: Защото не знаеш как се насочва яхта по вятъра, не знаеш какво е стаксел, никога не си притежавал вечерни дрехи и не си бил на официален прием… Да, сър, ако бях някой едър русокос гой, облечен в розов костюм за езда и обут със стодоларови ловни ботуши, не се притеснявайте, щеше да ми го захапе на секундата, сигурен съм в това!

Но се оказа, че греша. Три месеца прекарах да натискам постоянно тила й (натиск, посрещан с изненадваща съпротива, дори затрогващи прояви на упоритост от такава деликатна и дружелюбна личност), за три месеца я съсипах с аргументи и дърпане за ушите. После една вечер тя ме покани да чуя Моцарт в изпълнение на Будапещенския струнен квартет в Библиотеката на Конгреса; по време на финалната част на кларинетния квинтет ме хвана за ръка, лицето й светна и когато се върнахме в апартамента и си легнахме, Сали каза:

— Алекс… аз… ще…

— Какво „ще“?

Но тя вече бе изчезнала отдолу под завивките и го бе налапала! Това означава, че тя пое кура ми с уста и го задържа там, докато преброя до шейсет, държейки изненаданото малко нещо сякаш бе термометър. Аз отхвърлих одеялото — това трябваше да се види! За чувства, то нямаше много какво да се чувства, но гледката бе изумителна! Само че Сали вече бе свършила. Вече го бе изместила до лицето си, сякаш бе скоростният лост на спортната й кола. А по лицето й имаше сълзи.