Филип Рот - Синдромът Портной

— И ще смениш вярата си, нали? — казах аз.

Исках въпросът да бъде възприет иронично или поне мислех, че искам. Но Кей го взе на сериозно. Не формално, забележете, а сериозно.

— Защо би трябвало да извърша подобно нещо?

Страхотно момиче! Чудесно, изобретателно, сладко момиче! Ясна мисъл, виждате ли, такава беше тя! Това, по което мъжете си падат в една жена — сега разбирам! Защо би трябвало да извърша подобно нещо? И нищо тъпо или обидно, дори и най-малката следа от надменност в тона й. Само здравият смисъл, простичко изложен.

Само че това хвърли нашия Портной в ярост, Детето с огнения нрав издивя. Какво искаш да кажеш, защо би трябвало да извършиш подобно нещо? Защо , мислиш, глупачка от гоите ! Върви и си говори с кучето, питай него ! Питай Спот какво мисли той, четириногият умник! „Искаш ли Кей-Кей да бъде еврейка, Споти?“ А, приятелю, кажи? Какво, по дяволите, те прави толкова самодоволна? Това, че си разговаряш с кучета ли? Или че можеш да познаеш бряста, когато го видиш? Или това, че баща ти кара комби с дървена ламперия? Каква е върховата реализация в живота ти, бубе, че си постигнала физиономията на Дорис Дей 69 69 Руса американска киноактриса от средата на миналия век. — Б.р. ?

За щастие бях толкова изумен от собственото си възмущение, че не можех дума да издумам. Как мога да усетя рана на място, където дори не съм уязвим? Та нали Кей и аз най-малко се интересувахме от парите, а след това от религията? Любимият ни философ беше Бертран Ръсел. Религията ни беше религията на Дилън Томас, Истината и Радостта! Децата ни трябва да бъдат атеисти! Та аз само се шегувах!

Въпреки това, изглежда, че никога не съм й простил: през седмиците след фалшивата тревога тя започна да ми се струва отегчителна и разговорите и не по-възбуждаща от медуза. И се изненадах, че го понесе толкова тежко, когато й казах, че повече не ме интересува. Виждате ли, бях много откровен точно както Бертран Ръсел ми беше поръчал. „Просто не искам да се виждаме повече, Кей. Не мога да се преструвам. Съжалявам.“ Тя ридаеше сърцераздирателно, разнасяше из двора на колежка ужасни малки торбички под зачервените си сини очи, не идваше за ядене, пропускаше часове… А аз бях изненадан. Защото през цялото време си бях мислил, че аз съм я обичал, а не тя мен. Каква изненада да се открие точно обратното в случая!

Ах, само на двайсет и да изгониш любимата си — тази първа проява на откровен садизъм с жена! И мечтата за другите жени, които ще се появят. Този юни се върнах в Ню Джърси, радостен от проявената „сила“, като се чудех как съм могъл да бъда очарован от едно толкова обикновено и дебело същество.

Едно друго нежно сърце, разбито от мен, принадлежеше на Сара Абът Молсби, потомка на първите заселници от Ню Канаан, Фокекрофт и Васар (където имала за компания запряната в Пафкипси друга русокоса красавица, малка кобилка). Висока, изискана, благопристойна, двайсет и две годишна, току-що излязла от колежа, тя беше секретарка в канцеларията на сенатор от Кънектикът, където ние се запознахме и се чифтосахме през есента на 1959 година.

Аз бях в състава на подкомисията, която се занимаваше със скандалите на една забавна рубрика в телевизията. Чудесно дело за кабинетен социалист като мен: търговска измама от национален мащаб, експлоатация на невинната публика, изпипани масови интриги — с две думи, добрата стара капиталистическа алчност. И като добавка — онзи шарлатанин Ван Дорен. Такова възпитание, интелект, обноски, чаровност на гимназист — супер УОСП, нали? А излиза, че е мошеник! А ти какво знаеш за това, езическа Америко? Супергой? Говно! Краде пари! Алчен за пари! Ламти за пари и ще направи всичко за тях! Бог да ме прости, почти толкова лоши, колкото евреите — лицемерни Уоспи такива!

Да, аз бях един щастлив юдей в центъра на Вашингтон, с малка собствена групичка, която усърдно взривяваше честността и почтеността на Шарлатана, а в същото време станах любовник на тази красива янки, чиито предци са слезли на тези брегове още през седемнадесети век. Явление, известно като „Да мразиш един гой и в същото време да лижеш една друга от тях“.

Защо ли не се ожених за това красиво и очарователно момиче? Спомням си я в галерията — бледа и чаровна и морскосин костюм със златни копчета, — гледа с такава гордост, с такава любов, когато един следобед, на първия си публичен кръстосан разпит, който проведох, успях да сгащя един много хлъзгав рекламен агент от телевизията… Ах, аз наистина бях доста впечатляващ, за пръв път в действие: хладнокръвен, блестящ, целеустремен, усещащ и най-малкото колебание — едва двайсет и шест годишен. О, да, когато държа в ръцете си моралните козове, пазете се, мошеници такива! Не съм човек, когото можете да подмятате насам-натам, щом знам хиляда процента, че съм прав.