Филип Рот - Синдромът Портной

Но чакайте, още не съм завършил — като че ли възможността да бъда от вътрешната страна на тези геройски пердета, а не от външната, не е достатъчно зашеметяваща, като че невероятната възможност да се сбъдне желанието ми и удоволствието да бъда в къща с гои не е достатъчен източник на удивление, а на всичко отгоре като съставна част на целия този хаос трябва да прибавим и името на улицата, където се намираше къщата на Кембълови, улицата, където моята приятелка беше израсла, скачала, пързаляла се, играла на дама, докато аз съм мечтаел за съществуването й, отдалечен на хиляда и петстотин километра, на място, за което ме уверяват, че било същата страна. Името на улицата? Не „Ксанаду“, а нещо повече, нещо много по-безсмислено:

„Бряст“ ! Бряст! Сякаш съм влязъл през целулоидната оранжева лента на нашия стар фотоапарат направо в снимката „Семейството на един човек“. Бряст. Там растат дървета — и те, изглежда, са брястове!

За да бъда откровен, трябва да призная, че не ги познах, когато в сряда вечерта пристигнахме на фарове с колата на Кембъл — в края на краищата ми бяха необходими дванайсет години, за да мога да различа дъба, но дори и това ми е трудно, ако няма жълъди. Първото нещо, което виждам в един пейзаж, не е флората, повярвайте ми, а фауната, човешкото противостоене, което плоди и бива оплождано. Зеленината оставям на птиците и на пчелите — всеки с проблемите си. Кой у дома знае името на това, което расте между паветата под прозореца му? Някакво си дърво — и толкоз. Видът му няма значение, кого го е грижа за вида, само докато, разбира се, не ти падне на главата. През есента (или през пролетта? Разбирате ли ги тия работи? Сигурен съм, че не беше зима) от клоните му падат дълги и изкривени шушулки, пълни с малки бели зрънца. Добре. Ето ви един научен факт за нашето дърво, научен от майка ми, Софи Линеус: ако изстреляш тези зрънца през тръбичка, можеш да извадиш окото на някого и завинаги да го ослепиш (ТАКА ЧЕ НИКОГА НЕ ГО ПРАВИ! ДОРИ НА ШЕГА! И АКО НЯКОЙ ХВЪРЛЯ ПО ТЕБ, КАЖИ МИ ВЕДНАГА!) И това повече или по-малко са знанията по ботаника, с които разполагам до тази събота следобед, когато тръгнахме от къщата на Кембъл към гарата и аз направих своето Архимедово откритие: улица „Бряст“… тоест… брястове! Колко просто! Искам да кажа, че не е нужно да имаш Коефициент на интелигентност 158, не е нужно да бъдеш гений, за да се оправяш в този свят. Всичко е толкова просто!

Паметна седмица в моя живот, бих казал, еквивалентна на цялата Каменна ера в човешката история. Всеки път, когато мистър Кембъл наричаше жена си Мери , телесната ми температура се качваше над трийсет и девет. Ето ме и мен, ям ястия, приготвени от жена, наречена Мери. (Може би тук се крие ключът на упорството ми да не наричам Маймуната по име, освен, когато я назидавам? Да? Боже, молех се във влака, докато пътувахме на Запад, дано да няма никакви изображения на Исус Христос в къщата на Кембълови. Дано да прекарам този уикенд, без да видя трогателния му пуним , или пък да си имам работа с някого, който носи кръст! Когато лелите и чичовците пристигнат за вечеря в Деня на благодарността, дано между тях да няма антисемити! Защото, ако някой започне с „нахални евреи“ или „чифути“, ще го очифутя аз него! Ще им очифутя зъбките! Не, не, никакво насилие (като че ли съм изпълнен с такова), нека те бъдат насилниците, това е техен приоритет. Не, аз ще се надигна от масата и ще произнеса реч! Ще засрамя и унижа фанатичните им сърца! Ще поднеса Декларацията на независимостта върху подсладените им блюда. За какви, по дяволите, се смятат, че само те да могат да притежават Деня на благодарността!

После, на гарата, баща й каза:

— Приятно ми е, млади момко.

И разбира се, аз отговорих:

— Благодаря.

Защо се държи толкова мило? Защото е бил предупреден (което аз не знам как да приема, като обида или като благословия) или защото още не ме познава? Трябва ли да му го кажа, преди още да сме седнали в колата? Да, трябва! Не мога да живея в лъжа! „Приятно е да съм тук, в Девънпорт, мисис и мистър Кембъл, макар че съм евреин и т.н.“ Май не е достатъчно звучно. „Като приятел на Кей, мистър и мисис Кембъл, и като евреин, бих искал да ви благодаря за поканата…“ Я стига си се мазнил! Тогава? Да говоря на идиш? Как? Освен името си знам двайсет и пет думи, половината — мръсни, а другата половина — грешни. Ей че говняна работа, я млъквай и се качвай в колата. „Благодаря, благодаря“, взимам си багажа и се отправяме към комбито.