Филип Рот - Синдромът Портной

Трябваше да чуете Кей Кембъл, когато като второкурсници обикаляхме из окръг Грийн да агитираме за Стивънсън. Изправена пред най-зашеметяващото тесногръдие, язвителност и суровост на републиканския дух, който би могъл да пречупи всеки характер, Тиквата никога не измени на държанието си на дама. Аз бях варварин. Независимо колко спокойно започвах (или снизходително, както всъщност се оказваше), неизменно се разпенвах и покривах с пот, саркастичен, жилещ, клеймящ, очи в очи с тази ужасно притеснени хора, наричайки техния любим Айк невежа, политически и морален дебил — така че може би аз нося голяма вина за поражението на Адлай в Охайо. От друга страна, Тиквата се отнасяше толкова безпогрешно и внимателно към гледната точка на опозицията, че понякога ми се струваше, че ще се обърне и ще каже: „Да, Алекс, мисля, че мистър Йокел е прав, мисля, че може би той дори е твърде мек по отношение на комунистите!“ Но не, и когато най-крайната идиотщина биваше изречена по отношение на „социалистическите“ или „розови“ идеи на нашия кандидат, когато за пореден път бе заклеймено чувството му за хумор, Тиквата продължаваше да изпълнява церемонията (върховен подвиг!) без намек от сарказъм — сякаш беше съдия на състезание по печене на баници, такава изключителна смес от трезвост и добродушие имаше у нея — и продължаваше да поправя фактическите и логическите грешки на мистър Йокел, даже да му обръща внимание върху мизерната му моралност. Необременена от тенденциозния синтаксис на апокалипсиса или от невъзпитания речник на безразсъдството, без потяща се горна устна, стиснато от яд гърло и струи ненавист, тя би могла да разколебае половин дузина кандидати в окръга. Господи, да, това беше една от големите шикси . Можеше да науча много, прекарвайки остатъка от живота си с такава личност. Да, можеше, ако изобщо можа да науча нещо! Ако можеше по някакъв начин да бъда измъкнат от тази мономания на минети и разврат, на романтика, фантазия и отмъщение — от гоненето на бройки! Преследването на мечти! От тази безнадеждна, безсмислена привързаност към миналото!

Годината е 1950-а, само на седемнайсет съм, а Нюарк е вече два и половина месеца зад гърба ми (всъщност не точно „зад“, сутрин се събуждам в салона, смаян от непознатото одеяло върху гърдите ми, от липсата на един от „моите прозорци“, потиснат и луднал за няколко безкрайни минути от неприемливите размествания, извършвани в спалнята ми от майка ми). От това време датира една от най-смелите постъпки в живота ми: вместо да се върна в къщи за първата си колежанска ваканция, пътувам във влака до Айова, за да прекарам Деня на Благодарността при Тиквата и родителите й. До този септември никога не съм стигал по на запад от Лейк Хопатконг в Ню Джърси, а сега изведнъж — чак в Айова! И то с мадама! Християнка! Кой е потресен повече от това предателство — семейството ми или аз? Каква наглост! А може би това е дързостта на невротик?

Бялата, обкована с дъски къща, в която беше израсла Тиквата, можеше да бъде Тадж Махал, ако се съди по емоциите, които предизвика у мен. Само Балбоа 66 66 Васко Нунес де Балбоа (1475–1519) — испански конкистадор. — Б.р. може би знае какво съм изпитал, когато за пръв път зърнах люлката, висяща на терасата пред входа. В тази къща беше възпитана тя. Момичето, което ми беше позволило да разкопчая сутиена му и едва ли не да му разтворя краката до вратата на общежитието, беше израсло в този бял дом. Зад тези гойски завеси! Вижте, мои мамини щори!

— Мамо, тате — казва Тиквата, когато слизаме на гарата в Девънпорт — това е нашият гост за уикенда, приятелят ми от училище, за когото ви писах…

Я гледай, аз съм бил „гост за уикенда“! Значи ме наричат „приятел от училище“? На какъв език говори тя? Аз съм „бондит“ , аз съм „вани“ 67 67 Дървеница (идиш). — Б.р. , аз съм син на застрахователен агент. Аз съм пратеникът на Уоршоу! „Приятно ми е да се запознаем, Алекс.“ На което аз, разбира се, отговарям: „Благодаря!“ Каквото и да ми каже някой през първите двайсет и четири часа в Айова, аз отговарям „Благодаря!“ Даже и на неодушевените предмети. Сядам на стола и отчетливо му казвам: „Извинете, благодаря!“ Изпускам салфетка на пода, навеждам се да я вдигна изчервен и се чувам да казвам: „Благодаря“ — дали на салфетката, или на пода? Колко горда би била майка ми с нейния малък джентълмен! Учтив дори към мебелите!

Има един израз в английския — „Добро утро“ или поне така съм чувал, тази фраза никога не съм ползувал особено. И защо ми трябва? На закуска в къщи обикновено ме посрещат с думите: „Господин Сръдльо“ мили „Мистър Рачо“. Но изведнъж тук, в Айова, подражавайки на местното население, аз се превръщам в истински гейзер от доброутра. Всички тук знаят как да произнасят тези думи, усещат слънцето по лицата си и това като че ли отключва някаква химическа реакция: „Добро утро! Добро утро! Добро утро!“, изпято по дузина различни начини. После започват да се питат един друг дали „са спали добре през нощта“. И мен ме питат! Дали съм спал добре през нощта? Не знам, трябва да помисля… Въпросът ме сварва неподготвен. Дали съм спал добре през нощта? О, ами да! Мисля, че да! А — нима? „Като пън“, отговаря мистър Кембъл. И за пръв път в живота си усещам истинската сила на усмивката. Този човек, който е истински търговец на недвижими имоти и член на Градския съвет в Девънпорт, ми казва, че е спал като пън, и аз наистина си представям пън! Сега разбирам! Неподвижно, тежко, като пън! „Добро утро“ ми казва и изведнъж ми хрумва, че думата „утро“ в този смисъл се отнася точно за часовете между осем сутринта и дванайсет на обяд. Никога преди не съм се замислял за това. Той иска часовете между осем и дванайсет да бъдат добри , което ще рече: развлекателни, приятни и полезни! Ние всички си желаем четири часа удоволствие и благополучие! Че това е страхотно! Направо е прекрасно! Добро утро! А същото се отнася и за „Добър ден“, „Добър вечер“ и „Лека нощ“. Боже! Езикът е форма на комуникация ! Разговорът не е просто престрелка, където пускаш или получаваш куршуми! Където трябва да се криеш, да се прицелваш и да убиваш! Думите не са само бомби и куршуми — не, те са малки подаръци, носещи значение!