Филип Рот - Синдромът Портной

— През първата ваканция от колежа?

— … да де, знам, но е рядка възможност и не бива да я пропускам…

— Възможност? За какво?

— Да, ще прекараме Деня на Благодарността с това момче Бил Кембъл и семейството…

— Кой?

— Кембъл. Живее в нашето общежитие…

Обаче те ме очакват. Всеки от тях ме очаква. Морти е купил билети за мача. За каква възможност говоря?

— И откъде изведнъж се появи това момче, Кембъл?

— Приятел. Бил.

— А сайдерът? — пита баща ми.

О, Боже, случи се това, което се кълнях, че не бива да допускам! Обливам се в сълзи, а „сайдер“ е малката думичка, която ги предизвиква. Човекът си е надарен — може да се държи като Граучо Маркс 68 68 Американски телевизионен комик, един от прочутите братя Маркс. — Б.пр. и да спечели наградата, като познае ключовата дума. Поне моята я отгатва всеки път! И обира банката, като печели разкаяние!

— Не мога да се откажа! Съжалявам! Приех! Отиваме!

— Отивате? Но как така, Алекс, изобщо не разбирам тия намерения? — намесва се майка ми: — Как, отивате, ако не съм нахална, като те питам, и къде? А може би ще пътувате с открита кола, също, защото …

— НЕ!

— Ами ако са заснежени магистралите. Алекс?…

— Мамо, ще пътуваме със спален вагон! Ясно? Ясно?

— Алекс — казва тя, — усещам по гласа ти, знам, че не ми казваш всичко и ще пътуваш на стоп, с открита кола или някаква друга такава лудост — два месеца и половина далеч от къщи, на седемнайсет години и вече подивя!

Тоя телефонен разговор проведох преди шестнайсет години. Малко повече от половината на годините, на които съм сега. Ноември 1950 — ето, татуирано е на китката ми, датата на Провъзгласяването на моята еманципация . Децата, неродени още, когато проведох първия телефонен разговор с родителите си, за да им кажа, че няма да се върна в къщи от колежа, вече постъпват в колежите, предполагам, само аз още се обаждам на родителите си, за да им съобщя, че няма да се върна в къщи! Все още в решителен сблъсък със семейството си! Каква полза, че съм взел два класа за един в прогимназията и съм изпреварил много всички други, като в резултат на това се моткам на опашката? Първоначалните ми перспективи са легенда: да играя главните роли във всички тези прогимназиални пиески! На дванайсет години да спечеля всички награди на ДАР! Защо тогава живея сам и няма собствени деца? Не е безсмислен този въпрос! В професионалния си живот със сигурност ще се закача някъде, но в личния? С какво ще мога да се представя? На тази земя трябва да играят деца, които да приличат на мен! Защо не? Защо всеки тъпанар с дворче и бяла ограда да си има наследници, а аз не? Това е безсмислено! Помислете си само, половината състезание е минало, а аз още стоя тук — на стартовата линия, — аз, първият, който се измъкнах от пелените и нахлузих шортите! Сто петдесет и осем точки на теста за интелигентност и все още споря с арбитрите за правила и тълкувания! Разисквайки процедурата! Оспорвайки легитимността на дежурните съдии! Да, „Мистър Рачо“ — правилно казваш, майко! „Сръдльо“ е точната дума — право в надутия поялник! „Мистър Истеричен Припадък“…

Друга от тези думи, за които през детството си мислех, че са „еврейски“. Истеричен припадък. „Хайде, хайде, направи истеричен припадък“ — съветваше ме майка ми. — „Виждали това би променило нещо, гениалното ми синче.“ Ама пък се опитвах! Как се тръшках на пода в кухнята й! Мистър Ядльо! Мистър Кисел! Сърдитко Петко! Празната торбичка! Това са имената, които си спечелих! Не дай Боже някой да те погледне накриво, Алекс, животът му не чини и пукната пара! Мистър Вечноправ! Сърдитко от Седемте джуджета ще ни дойде на гости, тате! А, Хана, брат ти ни е почел с присъствието си тази вечер, чест е за нас да ви посрещнем! „Здравей, Съкровище! — Въздиша тя, когато влетявам в стаята си, за да впия зъби във възглавницата. — Детето с огнения нрав отново яхна коня!“

Към края на първата ни година в колежа Кей пропусна месечен цикъл и така — с определено нетърпеливо задоволство, но съвсем без паника, интересно — ние започнахме да кроим планове за женитба. Ще предложим услугите си като постоянни детегледачи на млада двойка университетски преподаватели, които се бяха привързали към нас, в замяна те ще ни дадат таванските си помещения и лавица в хладилника. Ще износваме стари дрехи и ще ядем спагети. Кей ще пише стихове за щастието да имаш дете и, както каза, ще печата на машина курсови работи за нещо отгоре. Имахме стипендии, какво повече ни трябваше? Един матрак, няколко тухли и дъски за библиотека, плочата на Кей с Дилън Томас и когато му дойдеше времето — детско кошче. Смятахме се за авантюристи.