Филип Рот - Синдромът Портной

Пристигам, облечен със смокинг, а тя още е под душа. Вратата е отключена, очевидно за да мога да вляза, без да я безпокоя. Тя живее на последния етаж на голяма модерна сграда на Източна Осемдесета и се ядосвам, като си помисля, че всеки, който случайно минава по коридора, може да влезе като мен. Предупреждавам я за това през завесата, на банята. Допира до бузата ми малкото си мокро лице:

— Безсмислено е. Всичките ми пари са в банката.

— Това не е отговор — оттеглям се във всекидневната, като се опитвам да потисна раздразнението си. Забелязвам лист хартия върху масичката. Дали пък не е идвало някакво дете? Не, не, просто за пръв път съм изправен пред образец с почерка на Маймуната. Бележка за чистачката. Въпреки че на пръв поглед ми се струва, че трябва да е от чистачката.

Трябва? Защо „трябва“? Защото тя е „моя“?

скапа Вила ласни подъ и банята многу та моля и не зъбряй прузорците мери джейн.

Предпочитам три пъти изречението и както става с някои текстове, всяко четене разкрива нови тънкости на изречението и мисълта, всяко четене носи горести, които ще ми се лепнат на задника. Защо трябва да позволявам на тази „сериозна“ връзка да набира повече инерция? Къде ми е бил умът във Върмонт? О, това „у“ на края на „многу“ — това издава съзнание с размерите на филмов павилион! Ами „зъбряй“! Точно както една проститутка би сгрешила тази дума! Но има нещо в осакатяването на „скъпа“, тези две срички на нежна привързаност, които се превръщат в пет третокласни букви и ме смайват с безнадеждния си драматизъм. Колко неестествена може да бъде една връзка! Тази жена е необразоваема и не подлежи на рекламация! За разлика от нейното, моето детство е преминало в интелектуални среди. Каква ли работа можем да имаме ние двамата заедно? Маймунска работа! Срам за майстора!

Телефонните разговори например не мога да ги понасям! Колко по детски чаровна беше, когато ме предупреди, че ще ми се обажда често, много често — и за моя изненада започна да го прави! Аз съм в службата си, бедните родители на едно психично болно дете ми обясняват как техният наследник е систематично морен от глад в една градска болница. Бяха дошли при нас с болката си, а не в Управлението на болниците, защото някакъв блестящ адвокат от Бронкс им обяснил, че детето им очевидно е жертва на дискриминация. Но след разговор по телефона с главния психиатър на болницата разбирам, че детето отказва да погълне каквато и да е храна. Поема я, държи я в устата си с часове, но не желае да преглъща. И сега трябва да обясня на тези хора, че нито тяхното дете, нито те са преследвани по начина или поради причината, в която вярват. Отговорът ми им изглежда лицемерен. На мен самия ми звучи лицемерен. Мисля си: „Щеше да гълта, ако имаше майка като моята“, а междувременно изразявам съчувствие към затрудненията им. Но сега те отказват да напуснат кабинета ми, докато не видят „Кмета“, както преди това са отказали да напуснат салона на хората от Социални грижи, преди да видят „Пълномощника“. Бащата казва, че ще ме уволни, мен и всички други, които са виновни за унищожаването чрез глад на едно безпомощно малко дете просто защото е пуерториканче! Es contrario a la ley discriminar contra cualquier persona 62 62 Противозаконна е дискриминацията срещу която и да било личност (исп.). — Б.р. — цитира ми той двуезичния наръчник на Социални грижи, който аз съм съставил! В този момент звъни телефонът. Пуерториканецът ми крещи на испански, мама ми се заканва с нож някъде из детството ми, а секретарката ми съобщава, че госпожица Рийд би желала да говори с мен. За трети път днес.

— Липсваш ми, Арнолд — шепне Маймуната.

— Съжалявам, но точно сега съм зает.

— Толкова, толкова те обичам.

— Чудесно, мога ли да говоря с теб по-късно по тоя въпрос?

— Как бих искала дългата ти гладка краставица да се плъзне в мен…

— Дочуване засега!

Какви други недостатъци има, тъй и тъй сме се захванали с нея? Мърда си устните, когато чете. Дреболия? Така ли мислите? Понякога да сте седели на масата срещу жена, с която уж имате сериозна връзка — човек на двайсет и девет години, която мърда устни, докато чете програмата на кината и търси филм, на който да отидете. Знам кои филми дават, преди още да ми е казала — чета го по устните й. А книгите, които й донасям — мъкне ги със себе си в огромната си чанта — да чете? Не! По-скоро, за да впечатли някой педал-фотограф или минувачите по улицата, непознатите , с многостранните си интереси! Погледнете го това момиче със страхотния задник — носи книга! С истински текст в нея! На другия ден след като се върнахме от Върмонт, аз й купих един екземпляр от „Нека сега възхвалим знаменитите мъже“ 63 63 Известна книга за живота в Алабама по време на Депресията, с поетичен текст от Джеймс Ейджи и художествени снимки от Уокър Еванс. — Б.р. , написах на една картичка „За страхотното момиче“ и накарах да ми опаковат книгата като за подарък.