Филип Рот - Синдромът Портной

В събота отидохме до езерото Чамплейн, а по пътя спирахме, за да може Маймуната да снима; рано вечерта заминахме директно за Уудсток. Зяпахме, възклицавахме, въздишахме, а Маймуната се гушеше в мен. Една сутрин (в обрасла с храсталаци местност на брега на езерото) проведохме сексуален конгрес, а после, същия следобед, някъде по един черен път в планините на централен Върмонт тя ми каза:

— О, Алекс, отбий сега, искам го в устата си — и така тя ми духна, без да вдигаме покрива на колата.

Какво искам да обясня? Че просто започнахме да чувстваме нещо. Да усещаме чувството ! И без ни най-малко да намалява сексуалният ни апетит!

— Знам едно стихотворение — говорех, сякаш съм пиян и мога да се справя с всеки, който излезе насреща ми — и ще ти го кажа.

Тя се беше сгушила в скута ми, все още с притворени очи, а омекващият ми член — до бузата й като малко пиленце.

— О, о, я стига — изръмжа, — не сега, нищо не разбирам от стихотворения.

— Това ще го разбереш: За ебане е. Един лебед чука красиво момиче.

— Айде бе! — тя погледна нагоре и повдигна изкуствените си мигли.

— Стихотворението е сериозно.

— Добре — съгласи се тя, като ме близна, — това е сериозно престъпление.

— О, неотразими и остроумни южняшки красавици, особено дълги като теб.

— Не ме занасяй, Портной. Казвай мръсното стихотворение.

— Porte noire — казах аз и започнах:

— Къде можа да научиш такова нещо ?

— Ш-ш-т! Има още:

— Айде стига, бе! Скута, а?

— Това е — завърших.

Пауза.

— Кой го е написал? — Фалшиво: — Ти ли?

— Уилям Бълтлър Йейтс го е написал — отговорих, като разбрах колко нетактичен съм бил и колко безчувствено съм разкрил пропастта: аз съм начетен, а ти си тъпа, това единствено можеше да означава рецитирането пред тая жена на едно от трите стихотворения, които съм научил наизуст за трийсет и три години.

— Един ирландски поет — отвърнах неубедително.

— Аха? Да не ти го е казал той? Не знаех, че си ирландец.

— В колежа, маце. — От едно момиче, което познавах в колежа. Тя ме научи и на: „Силата, която със зеления си огън възпламенява цветето“. „Ама стига, защо да я сравнявам с някаква друга? Защо не я оставя да бъде такава, каквато си е? Ама че идея! Обичай я такава, каквато е! С всичките й несъвършенства — което всъщност е съвсем човешко! “

— Е — каза Маймуната, като продължаваше да се прави на шофьор на камион, — аз никога не съм била в колеж. — И после унило южняшки: — На село, в Маунтсвил, душа, единственото стихотворение, дето знаехме, беше: „Виждам наш’те, виждам ваш’те и на Мери Джейн долните гащи!“ Само дето не носех долни гащи… Знаеш к’во напрайх, кат бях на петнайсет? Скъсах си кичур косми отдолу и ги изпратих на Марлон Брандо. Дори не потвърди, че ги е получил, педерастът му долен!

Тишина. В която се чудим какво ли правят двама толкова различни люде на едно място — във Върмонт.

После тя се обажда:

— Добре де, какво е Агамемнон?

И аз обяснявам, впрегнал всичките си знания: Зевс, Агамемнон, Клитемнестра, Парис, Троя… Чувствам се като лайно и измамник. Знам , че поне половината си го измислям.

Но тя е възхитителна.

— Добре, сега повтори още веднъж!

— Сериозно?

— Да! Отново! Но, за бога, по-бавно!

Декларирам отново и през цялото време панталоните ми са на пода на колата, и става все по-тъмно на пътеката, където съм спрял покрай шосето под драматичната корона на едно дърво. В колата всъщност падат листа. Маймуната изглежда като дете, което се опитва да реши задача с много неизвестни, но не тъпо дете, а пъргаво и умно малко момиченце! Съвсем не глупаво! Това момиче наистина е много специално! Макар че го свалих на улицата!

И знаете ли какво направи, когато свърших? Взе ръката ми и я прекара между краката си. Там, където Мери Джейн още не носеше гащи!

— Пипни! Подмокри ми се катерицата!

— Любима! Та ти си разбрала стихотворението!