Филип Рот - Синдромът Портной

С други думи: мислех ли, че съм влюбен в нея? Отговор: не! Това, което мислех (може би ще ви се стори забавно), това, което мислех, не бе: „Дали я обичам?“, или дори: „Мога ли да я обичам?“, а по-скоро: „ Би ли трябвало да я обичам?“

Най-многото, което можех да направя за нея в ресторанта, беше да й кажа, че искам да дойде с мен на официалната вечеря, давана от кмета.

— Арнолд, искаш ли да ходим сериозно?

— Какво значи това?

— Е, не бъди толкова предпазлив. Какво мислиш, че значи? Да ходим сериозно! Ти чукаш само мен, аз чукам само теб.

И това ли е то?

— Най-вече. И освен това ще ти се обаждам често по телефона. Набило ми се е в главата — не мога ли и аз да кажа, че нещо ми се е набило в главата? Добре де — фиксидея . О кей? Просто искам да кажа, че не мога да го преодолея. Искам да кажа, че ще ти се обаждам в кантората, о то много. Просто защото искам всички да зная, че принадлежа на някого. За петдесет хиляди долара толкоз успях да науча от онзи психоаналитик. Искам да ти кажа просто, че винаги, когато си намеря работа, ще ти се обаждам да ти кажа, че те обичам. Разбираш ли ме?

— Ясно.

— Защото наистина искам да бъда разбрана. Ах, Спаси, обожавам те! Хей — прошепна тя, — искаш ли да помиришеш нещо? Нещо зашеметяващо ? — Тя се огледа, за да види дали келнерката не е някъде наоколо, после се наведе напред, сякаш да си оправи чорапа под масата. Секунда по-късно ми подаде пръстите си. Аз ги притиснах до устата си.

— Грехът ми — каза тя, — направо от бурето с туршията! За теб!… Само за теб!

Добре, давай! Обичай я! Бъди смел! Ето една фантазия, която се моли да я превърнеш в реалност! Толкова еротична! Толкова развратна! Толкова разкошна! Малко лъскава, но въпреки всичко красива! Когато вървим заедно по улицата, хората зяпат, мъжете изгарят от желание, а жените от завист. Една вечер в някакъв ресторант дочух някой да казва: „Не е ли това онази там… как й беше името? Дето играе в «Долче Вита»?“ И когато се обърнах да видя дали не е влязла Анук Еме, открих, че всъщност гледат към нас, към тази, която бе с мен! Суета? Защо не! Погреби срама, зарежи изчервяването — вече не си палавото момиченце на мама! Когато става въпрос за апетити, един трийсетгодишен мъж не е отговорен пред никого другиго освен пред себе си! Това му е то хубавото да си пораснал! Искаш ли да вземеш? Взе-май! Малко разврат, за бога! СТИГА СИ СЕ САМООТКАЗВАЛ! ПОГЛЕДНИ ИСТИНАТА В ОЧИТЕ!

Да, но тук (нека сведем глави), тук лежи „моето достойнство“, моето добро име. Какво ще си помислят хората? Какво ще си помисля аз? Докторе, това момиче някога го е правило за пари! Пари! Да! Мисля, че на това му викаха „проституция“! Една нощ, за да я похваля (поне това беше поводът, струва ми се), й казах:

— Тая работа трябва да я продаваш. Не е само за един мъж — просто исках да бъда кавалер, но се оказах… пророк. Както и да е, тя отговори:

— Правила съм го.

Не я оставих на мира, докато не ми обясни какво иска да каже; отначало се кълнеше, че просто се е пошегувала, но под кръстосаните ми въпроси разказа следната история, която ме порази с достоверността си или само с част от нея. Веднага след Париж и развода й била изстреляна в Холивуд (както каза) за пробни снимки за роля в някакъв филм (която не й дали). Притиснах я да каже кой, но тя твърдеше, че е забравила, а филмът никога не бил направен. На път за Ню Йорк от Калифорния тя и момичето, с което била („Кое е това момиче?“, „Момиче, една приятелка“, „Защо пък си пътувала с друго момиче?“ „Ей така!“), тя и това друго момиче се отбили да разгледат Лас Вегас. Та там тя преспала с някакъв тип, когото срещнала, съвсем невинно, както твърди, и за нейно удивление на сутринта той попитал: „Колко?“ Просто й се изплъзнало от устата: „Колкото си струва, пич“! И той й оставил три по сто.

— И ти ги взе?

— Бях на двайсет години. Разбира се, че ги взех. Просто за да видя какво е. Това е всичко!

— И като какво беше , Мери Джейн?

— Не помня. Нищо. Просто като нищо.

Добре, какво мислите вие за това? Тя твърди, че се е случило само веднъж преди десет години, и то дори по някакво случайно „съвпадение“, на недоразумение от негова страна и прищявка от нейна. При вас минава ли това? А при мен? Трудно ли е да си помислим, че това момиче може някога да е било високоплатено момиче на повикване? Исусе Христе! Ако я приема, мисля си, няма да съм на по-високо ниво в еволюционната стълбица от гангстерите и милионерите, които си избират жени от опашката пред Копа. Тя е от типа момичета, които можем да видим увиснали на врата на някой мафиот или филмова звезда, а не на отличник от випуска 1950 година на гимназия Уикуейк! Не и на редактора на „Колумбия Ло Ривю“! Нито пък на някой високопоставен ратник за граждански свободи! Проститутка или не, тя е добре изразена курва, нали? Ако някой ме види с нея, лесно може да разбере какво ме очаква в тоя живот. Това е точно типът жени, които баща ми наричаше „фльорца“. Разбира се! А нима мога да доведа една фльорца в къщи, докторе? Мамо, тате, това е жена ми, фльорцата. Страхотно дупе, а? Ако я приемем за напълно моя, цялата махала ще разбере истината за мръсното ми съзнанийце. Така нареченият гений ще бъде изобличен във всичките си свински наклонности и долни желания. Вратата на тоалетната ще се отвори (незаключена) и вижте! Там седи спасителят на човечеството с увиснали лиги и абсолютно изкукал поглед, а курът му изстрелва залпове към крушката! Посмешище най-накрая! Лошо момче! Шанде 58 58 Срам, позор (идиш). — Б.пр. за семейството завинаги! Да, да, представям си всичко ясно: една сутрин се събуждам, прикован към тоалетната чиния в ада, заедно с всички, които са си падали по фльорците в света — штаркес 59 59 Мъжаги (идиш). — Б.пр. би казал дяволът, докато ни раздава нови, чисто бели ризи, модни вратовръзки и ни пробва елегантни копринени костюми. „Истински свалячи, баровци с дългокраките си жени, добре дошли. Вие свършихте добра работа в живота, момчета. Наистина сте се отличили. Браво! Особено ти — повдига вежда иронично към мен — Ти, който си влязъл в гимназията на дванайсет години, които беше пратеник в света от еврейската общност на Нюарк…“ Аха, знаех си, това не е дяволът в истинския смисъл, това е дебелият Уоршоу. Моят решителен и надут духовен водач! Оня със страхотната дикция и дъх на „Пал Мал“! У-ва-жа-ва-ният равин! Говоря за моя бар мицва , стоя срамежливо до него, пия причастието като сос, без да имам особено желание да бъда посветен. Алекзандър Портной онова, и да ви призная истината, дето говори на срички и превръща малките думи в големи, а големите в цели изречения, само по себе си, откровено казано, това не ме тормози повече от обикновено. О, слънчевата утрин бавно изтича, докато той изброява моите добродетели и постижения пред събраните роднини и приятели сричка по сричка. Изложи го пред тях, Уоршоу, надуй ми Платната, не бързай за моя сметка, моля те. Аз съм млад, целият ден е пред мен, ако е необходимо… Предан син, любещ брат, чудесен ученик, жаден читател на вестници (посветен във всички текущи събития, знае имената на всички членове на Върховния съд и на Кабинета, както и на водачите на мнозинството и малцинството в двете камари на Конгреса и имената на председателите на по-важните комисии в Конгреса), влязъл в гимназията в Уикуейк на дванайсетгодишна възраст и с коефициент на интелигентност 158, сто петдесет и о-сем!, а сега казва той на онемялото и светнало от радост множество, чието обожание чувствам по себе си като че ме опипва и обхваща, сякаш съм на олтара — е, няма да бъда хич изненадан, ако след като той свърши, те ме грабнат и ме понесат из синагогата като самия Тора 60 60 Петокнижието (евр.). — Б.р. да ме разнасят тържествено по пътеките, докато вярващите се борят да докоснат с устни някоя част от новия ми костюм, а пък старите хора се бутат напред да докачат с талисите 61 61 Ритуална наметка, използувана при обреди (идиш). — Б.р. си бляскавите ми лондонски чепици. „Пуснете ме да мина. Нека да го пипна!“ И когато съм всепризнат от света, те ще казват на децата си: „Да, аз бях там, присъствах на бар мицва на Върховния съдия Портной!“ — „посланика“, казва равинът Уоршоу, „… сега наш извънреден посланик…“ Само че мелодията се променя! И то как! „Сега — казва ми той — с манталитета на сводник! С човешките добродетели на коняр! Какво са за него висотите на човешката история? Да влезе в ресторант с дългокрако курве подръка? Една лесна жена само по чорапогащник!“ „Ох, моля ви, Уважавани, вече съм голямо момче, може да зарежете праведността. Малко е смешна на този етап на играта. Така се случи, че предпочитам красивото и сексапилното пред грозното и студеното. Така че къде е трагедията? Защо ме обличате в дрехите на бандит от Лас Вегас? Защо ме приковавате завинаги към тоалетната чиния? Защото обичам едно пикантно момиче?“ „Обичаш? Ти! Позор за теб! Самовлюбен бойчик , така го наричам. С главно «САМО»! Сърцето ти е празен хладилник! Кръвта ти тече на бучки! Чудя се как не дрънчиш, като вървиш? Така нареченото пикантно момиче — бас държа, че е пикантно! — е едно голямо и тлъсто перо в украсата на патката ти и това е единственото й предназначение, Алекзандър Портной! Какво стана с обещанието ти? Отвратително! Любов! Която се пише п о х о т! Която се пише е г о и з ъ м!“ „Но аз усетих пристъпи на чувство в ресторанта…“ „Да, сигурно! Само че в ташаците!“ „Не!“ „Не, ама да! Това е единственото място, където си усетил пристъпи на чувство през целия си живот! Ревльо! Торба такава, пълна със злоба! Ти си се привързал дълбоко към себе си още в първи клас, пази боже!“ „Не е вярно!“ „Вярно е! Вярно е! Това е голата истина, приятелче! Не даваш и пет пари за страданията на човечеството! Това е параван , друже, и не се самозалъгвай! Вижте, обръщаш се ти към своите братя! Вижте къде си ръгам пръчката, вижте кого чукам — манекенка с десетметрово бедро! Аз получавам без пари това, за което другите дават по триста долара! Нима това не е триумф на хуманност! Не се прави, че триста долара не те гъделичкат — просто не е така! И какво ще речеш за това, което обичаш, Портной!“ „Моля ви, не четете ли. «Ню Йорк Таймс»? Прекарал съм целия си съзнателен живот да се боря за правата на беззащитните! Пет години съм работил в Американския съюз за граждански свободи, борейки се за доброто фактически безплатно. А преди това в комисията към Конгреса! Можех да натрупам два-три пъти повече пари, ако бях на частна практика, но не го направих! Сега съм избран — не четете ли вестниците? — за Пълномощник на кмета по социалните въпроси! Подготвям специален доклад за търговията със сгради…“ „Таратанци! Пълномощник на Путка, това си ти! Пълномощник по социалните въпроси! Маестро по ръкоделието! Ти, случай на забавено развитие! Всичко е суета, Портной, но ти държиш първенството! Сто петдесет и осем точки в теста за интелигентност и всичко на боклука! Много добра работа свърши това, че взе два класа наведнъж, глупако!“ „Какво?“ „И баща ти те изпрати да му харчиш парите в колежа Антиох — което той едва си позволяваше! Всичко е грешка на родителите ти, нали Алекс? Всичко лошо за направили те, а което е добро, си постигнал сам! Невежа! Как нямаш сърце! Защо те приковавам към тоалетната чиния? Ще ти кажа защо: поетична правда! Така че можеш да си опъваш малкия Иванчо до края на света! Блъскай си скъпоценното хуйче ad infinitum. Хайде, почвай пълномощнико! Така и така животът ти е отдаден единствено за това! На миризливия ти вонящ путц! “