Филип Рот - Синдромът Портной

— Кат че ли да! — промълвява Скарлет О’Хара. И изведнъж: — Ами да! Аз разбрах стихотворение!

— И с пичката си още повече!

— Спасителчето ми! Та ти я правиш гениална! О, Спаси, скъпи, изяж ме! — ръга пръсти в устата ми, дърпа ме за долната челюст и стенен: — О, изяж образованата ми путка!

Идилия, няма що! Под червените и жълтите листа.

В стаята на Уудсток, докато се бръсна за вечеря, тя се кисне в гореща вода с пяна. Каква сила се крие в тази нежна обвивка, та може да изпълнява такива славни акробатични номера, захапала ме за единия край? Човек би могъл да си помисли, че тя ще си счупи гръбнака, като види как половината й тяло се извива извън леглото в екстаз! Ей! Слава богу, че ходи на тия тренировки по гимнастика! Какво чукане получавам в замяна! Ама че сделка! На всичкото отгоре излиза, че е и човешко същество — да, има всички признаци, че може да е така! Човешко същество! Което може да бъде обичано!

Но от мен ли?

Защо не?

Нима?

Защо не?

— Знаеш ли какво? — обръща се тя към мен от ваната. — Малката ми дупчица е така възпалена, че едва диша.

— Бедната тя!

— Случай, хайде да изядем една хубава вечеря в ресторанта с много вино и шоколадов мус, после да се върнем тук в нашето двестагодишно легло и да не се чукаме!

— Как си, Анри? — пита тя, след като гасим лампите. — Голям майтап, а? Сякаш сме на осемдесет?

— Или на осем. Искам да ти покажа нещо.

— Не, Арнолд, не!

През нощта се събуждам и я придърпвам към себе си.

— Моля те — измърморва. — Пазя се за съпруга си.

— Лебедът хич не го е грижа за това, лейди!

— О, моля те, моля те, еби си…

— Пипни ми перото.

— А-а-а — пъшка тя, докато й го ръгам в ръцете. — Евреин лебед! Ей! — сграбчва ме за носа с другата ръка. — Безразличният клюн! Разбрах още малко от стихотворението… Нали?

— Господи, ти си чудесно момиче!

Това й взема ума.

— Нима?

— Да.

— Аз!

— Да! Да! Да! Сега мога ли да те чукам?

— О, любими! Скъпи! — пищи Маймуната. — Избери си дупка, която си искаш дупка, твоя съм!

След закуската, докато се разхождаме из Уудсток, Маймуната бе залепила боядисаната си буза на ръкава на якето ми.

— Знаеш ли, мисля, че не те мразя вече — призна ми тя.

Тръгнахме си късно следобед, шофирахме през целия път до Ню Йорк, за да изглежда уикендът по-дълъг. Бяхме пътували само един час, когато тя намери някаква музика по радиото и започна да се друса в ритъма на рока. После изведнъж рече:

— Еба ти данданията! — и изгаси радиото.

Нямаше ли да е прекрасно, говореше тя, да не трябва да се връщаме?

Нямаше ли да е прекрасно да живееш сред природата с човек, който наистина ти харесва?

Нямаше ли да е прекрасно, щом пукне зората, да ставаш, преизпълнен с енергия, и да заспиваш уморен като куче, щом се стъмни?

Нямаше ли да е прекрасно да имаш много задължения и да ги вършиш през целия ден, без даже да разбираш, че това са задължения?

Нямаше ли да е прекрасно да не се сещаш за себе си дни, седмици, цели месеци наред? Да носиш стари дрехи, да не слагаш грим и да не ти пука през цялото време?

След известно време подсвирна:

— Нали щеше да е чудесно?

— Сега пък какво?

— Да си пораснал.

— Страхотно — признах аз.

— Кое?

Ами едва три дни и вече няма пейзански приказки, маниерите на тъпа селска пичка и тийнейджърски дивотии…

Правех й комплимент, а тя взе, че се обиди:

— Това не са маниери, човече, това не са приказки, това съм аз! Ако не ме харесваш такава, ебавай си майката, скапан пълномощник! И не се подигравай само защото наближаваме шибания град, където се мислиш за нещо.

— Исках само да кажа, че си по-приятна така, отколкото когато се държиш като уличница. Това е всичко.

— Глупости! Просто е невъзможно някой да бъде толкова тъп, колкото мислиш, че съм аз! — Тук се навежда и пуска по радиото „Добри момчета“. И уикендът сякаш никога не бе съществувал. Знаеше думите на всички песни и се опитваше да ми го докаже по всякакъв начин. — Йе-йе-йе-йе-йе — принос към развитието на малкия мозък.

По тъмно спряхме в една крайпътна кръчма:

— Май трябва да сме гладни, пич — казвам аз. — Да заредим, пич. Сякаш трябва да ручаме, пич.

— Слушай, аз може да не знам какво съм, но и ти не знаеш какво искаш да бъда. И не забравяй това!

— Жестоко!

— Педераст! Не виждаш ли какъв ми е животът? Мислиш ли, че ми харесва да бъда никоя? Да не мислиш, че съм побъркана по тоя мой празен живот? Мразя го! Мразя Ню Йорк! Не искам никога да се връщам в тоя вмирисан кенеф! Искам да живея във Върмонт, пълномощниче! Искам да живея във Върмонт с теб и да съм пораснала, каквото и да означава това! Искам да бъда жена на някого, на когото мога да разчитам. И да му се възхищавам! И да го слушам! — плачеше тя. — Някой, който няма да се ебава с мен! О, мисля, че те обичам, Алекс! Наистина мисля, че те обичам! Страхотна печалба уцелих, нали?