Филип Рот - Синдромът Портной

— Добре, добре, както кажеш.

— И освен това не се опитвай да ме докосваш.

— Слушай, ако искаш, да си вървя.

— Само го изкарай.

— Разбира се, щом така, искаш… Ето… ето казвам, но малко съм подранил. „Просто-трябва да-го извадя…“ Но къде е това нещо? В клас по някой път съзнателно си налагам да мисля за СМЪРТТА, БОЛНИЦИ и ВСЯКАКВИ УЖАСНИ АВТОМОБИЛНИ КАТАСТРОФИ с надеждата, че такива мрачни мисли ще го накарат да омекне, преди да е бил звънецът и се налага да ставам. Изглежда, не мога да изляза на дъската или да сляза от автобуса, без той да се надигне и да каже на всички наоколо „Здрасти! Вижте ме!“ — а сега го няма никакъв.

— Ето го! — изкрещявам най-сетне.

— Това ли е?

— Ами — сменям боята, — става по-голям, когато се втвърди…

— Добре де, ама аз нямам на разположение цяла нощ, нали разбираш.

Мило.

— О, не мисли, че ще ми отнемеш цяла нощ…

— Лягай долу!

Не напълно удовлетворена от отговора ми, тя сяда на един стол, а аз се опъвам на дивана до нея и внезапно тя го докопва, а на мен ми се струва, че нещастният ми хуй е попаднал в клещите на някаква машина. Изпитанието започва яростно, да не кажа нещо по-силно. Но все едно блъскаш медуза.

— К’во става? — пита най-сетне тя. — Не можеш ли да свършиш?

— Обикновено мога.

— Тогава какво се дърпаш?

— Не се дърпам. Опитвам се, Бъбълс…

— Щото ша броя до педесе и ако не ти стане, не съм виновна аз.

Петдесет? Ще бъда голям късметлия, ако все още се крепи за тялото ми до петдесет. По-полека , иска ми се да изкрещя. По-полека с кожата ми, моля! — „единайсет, дванайсет, тринайсет“ — и си мисля: Слава Богу, че скоро ще свърши, само още четиридесет секунди , но едновременно с удовлетворението идва и разочарованието и то е много остро: ама това ли е, за което мечтаех ден и нощ, откакто съм на тринайсет! Най-накрая не изтърбушена ябълка, нито празна бутилка от мляко, намазана с вазелин, а момиче по комбинезон, с две цици и путка, и мустаци, но кой съм аз, че да придирям? Нима това съм си представял…

И тогава ми хрумва какво да направя. Ще забравя, че първото ми обезчестяване е работа на Бъбълс, ще се престоря, че си е мое! И така, вперил очи в тъмния таван, вместо да си представям, че ме работят, както когато ръкоделствам, аз си мисля, че ръкоделствам.

Ефектът е моментален. За съжаление обаче стигам до там, където искам, точно когато работното време на Бъбълс изтича.

— Окей, това е! — казва тя и спира. — Петдесет!

— Не! Още! — проплаквам.

— Слушай, два часа съм гладила, както знаеш, преди да се появите вие, момчета.

— САМО ОЩЕ ВЕДНЪЖ! ВЕДНЪЖ! МОЛЯ ТЕ! ДВА ПЪТИ! МОЛЯ ТЕ!

— НЕ!

При което, неспособен (както винаги!) да издържа на фрустрацията — лишението и разочарованието, пресягам се, сграбчвам го и ПУФ!

Само че право в окото ми. С един-единствен камшичен удар от ръката на майстора от мен изпръсква пяна. Питам ви, кой би могъл да ми лъсне бастуна по-добре от мен самия? Само че така, както съм полегнал, струята излита от слабините ми по хоризонталата, преминава над целия ми торс и се приземява — гъста, влажна и изгаряща — право в собственото ми око.

— Мръсен чифут! — крещи Бъбълс. — Омаза ми цялата кушетка! И стените! И лампата!

— Влезе ми в окото! И не ми викай чифут, ей!

— Ти си чифут, чифутин! Омаза всичко, скапан кучи син! Погледни ковьорчето!

Стана точно както бяха ме предупредили родителите ми — появява се първото разногласие, без значение колко е дребно, и тогава единственото, което знае една шикса , е да те нарече мръсен евреин. Какво ужасно разкритие — моите родители, които винаги грешат, тоя път са прави! А окото ми е сякаш попарено — и вече си спомням от какво! На Дяволския остров, беше ни казал Смолка, надзирателите обичали да се гаврят със затворниците, като им натривали очите със сперма и по този начин го ослепявали . Аз ослепявам! Курът ми беше докоснат от шикса и сега ще бъде слял за цял живот! Докторе, психиката ми е не по-трудна за разчитане от буквара за първи клас! Кому са нужни сънища, питам? Кому е нужен Фройд! И Роза Францблау от „Ню Йорк Пост“ е достатъчно интелигентна, за да направи анализ на такъв като мен.

— Кретен! — пищи тя. — Чифут! Не можеш даже да се изпразниш, докато сам не си опънеш ластика, загубен еврейски нещастник!

Хей, било, каквото било, къде отиде съчувствието й?

— Окото ми! — И търча в кухнята, където Смолка и Мандел се търкалят покрай стените от възторг.

— … право в… — избухва Мандел и се срива на пода, превит на две, като бие с юмруци по линолеума, — … право в скапаното му…